author: Penka Yaneva
Отглеждането на дете с увреждане в съвременния свят често изправя семействата пред една невидима и страшна действителност. Зад затворените врати на много домове стоят ежедневни битки с бюрокрацията, липсата на достъпна среда и недостига на реална подкрепа. В тази статия ще погледнем отвъд сухата статистика, за да анализираме трудностите, с които се сблъскват родителите.
Страшната диагноза
Научавайки за диагнозата на the child, родителите преживяват много силни негативни емоции. Емоционалните преживявания на родителите преминават през различни етапи. Започва с въпроса „защо се случи на нас?“, търсене на отговори, връщане в миналото, спомени за постъпки или генетична обремененост.
Първоначалният шок, който настъпва при новината, че детето им е с увреждане е голямо психически сътресение и много родители го обясняват като „целият свят се срути върху мен“. Те се намират в безизходна ситуация и изпадат в отчаяние, жал, страх, чувство за несправедливост, безнадеждност и безпомощност. Това понякога води до нарушаване на взаимоотношенията на родителите, което пряко влияе на емоционалното състояние на детето.
Следващият етап е така наречената емоционална криза
Това е период на отчаяние или депресия. Родителят не може да се примири с факта, че детето му е с увреждане. Негативните реакции продължават, но не са така бурни. Изпадат в състояние на апатия, тих гняв, несправедливост, несигурност и отчаяние. Чувството за вина е често срещано явление. То е породено от убеждението, че заради тях детето е в това състояния и вина, че не са били способни да направят нищо за детето си. В този период родителите са песимистично настроени за неговото бъдеще. Те стават агресивни към обкръжаващата ги среда и има голяма вероятност това поведение да рефлектира върху бащата и да го отдели от семейството.
It is possible that the father shows disinterest in the problems of his spouse and child, indulges in alcohol or his professional activity and finally leaves the family. There are many reasons for a father to leave the family. Most describe them as selfishness and desire of fathers to escape from duties, situations and problems in raising a child with disabilities.
There are quite a few cases that contradict common beliefs. Fathers suffer no less than their wives, even more. The Bulgarian man in our culture is strong and steadfast, and if the woman expresses her emotion by crying, the man suppresses this emotion inside himself and has difficulty reacting to this tension. This kind of behavior grows into a deep depression disguised as indifference. They give the impression that they are indifferent, but in fact they feel feelings of despair, hopelessness and helplessness.
On the other hand, the mother, taking care of her child, pressured by various situations and problems, can make a lot of unnecessary claims to her husband and, based on this, provoke his separation from the family. Negative family relationships and experiences affect the child's mental state, disrupting good communication with him and leading to a lack of emotional contact and a need for safety.
Гневът, който се поражда като нормална реакция на загуба при някои от родителите е насочен навън, като се търси вина у специалиста, който е водил бременността, партньора с генетична обремененост или лекарска грешка при израждането на детето. При други гневът се насочва навътре, обвинявайки себе си, че не е била достатъчно внимателна към своята бременност, като здравословно хранене, по-често посещаване на профилактични прегледи и др. Този вътрешен гняв в много случаи прераства в дълбока депресия.
Скръбта, подобна на преживяването на загуба на близък човек, която се проявява при много родители на деца с нарушения, се основава на база очаквания. Фактически детето е живо, но не е здраво и нормално като всички деца. В такъв случай родителите им се налага да променят своите настройки според здравното, моторно, интелектуално и социално развитие на детето им. Скръбта, дори преодоляна към даден момент, може отново да се появи в етап от развитието на детето, в който то не може да достигне.
Чувство за безпомощност и объркване – страх от бъдещето, дали ще се справят с отговорностите, които им предстоят, страх от реакцията на другите, дори срам да покажат пред света своето дете.
Apparent adaptation to the situation is the next period that occurs in the parental experiences of raising a child with disorders. Here, parents build an incorrect image of the child that prevails over reality. A defense mechanism such as not recognizing that their child has a disorder is common. Parents do not want to notice their child's disability and downplay and ignore the diagnosis. They begin to search and communicate with different specialists with the desire to hear a different diagnosis than the one already made.
Отричане и неприемане. Много родители не приемат диагнозата и вярват, че детето им може да бъде излекувано. Търсят нови специалисти, скъпо струващи манипулации и операции, обръщат се към пара медици и методи за лечение или знахари. Всичко това води до продължителна загуба на време и пари. Отричането е първосигнална реакция на родителите. Те не могат да повярват, че в света им се появява дете, различно от другите. Инстинктивно изграждат нереални представи за диагнозата и развитието на детето, защото в повечето случаи по време на първите месеци, детето може да не изглежда различно от останалите
Търсенето на вина у другите е друг защитен механизъм, който може да се задейства у родителите. Например обвиняват лекарите за недоглеждане, неправилна манипулация или грешно действие извършено при бременността, раждането, ваксинирането или лечението на детето. Някои смятат, че за състоянието на детето е намесена свръхестествена сила, наказание за предишни лоши постъпки. Наличието на генетични смушения в рода води до взаимно обвинение на родителите за здравословното състояние на детето, или търсене на отговорност у другия за недостатъчна грижа, прозорливост и предпазване.
© 2026 Iliana Dechkova