Изгубих се

На другата сутрин станах в късния предиобед. Лепкавата, влажна жега продължаваше да ме смазва. Излязох да се поразходя и да си купя нещо за ядене. И установих, че малките магазинчета следобед или не работят, или имат обедна почивка по 2-3 часа. Купих си някакви домати, сирене, хляб… то не ми се и ядеше много. Сицилианския плъх и Милена бяха в апартамента. Проведохме няколко разговора. Първият беше за разделното събиране на отпадъци. Боклукът се хвърляше в различни чували, които се изнасяха в определени дни и ако в деня за събиране на пластмаса изнесеш например хранителен отпадък, те глобяват. Това ми хареса, не беше сложно, пък и имаха график зад вратата. Вторият разговор беше по-интересен, обаче.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 1 – Отивам на гурбет

Оказа се, че колежката, която замествам, им била нещо като домашна помощница. В прав текст: денем става рано, готви им, мие им чиниите, глади бельото на гнусния плъх… безплатно… и вечер ходи да работи това, за което и плащат. Та… казвам ти дъще, сещай се, снахо. Освен това Миленка да си продължавала уроците по италиански – отново безплатно, през деня. Също в прав текст категорично им заявих, че това няма да се случи. Погледът на Милена към мен беше изпълнен с някаква смесица от съчувствие и примирение. Плъха употреби възможно най-злобното си изражение, което изглеждаше леко заплашително, но нищо не каза.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 3 – Преследването

Към 20 часа с Милена тръгнахме за обекта. Дадоха ми фирмена тениска и ми казаха, че винаги трябва да съм облечена с нея, защото посред нощ когато се прибирам, ако ме спре полиция, трябва да обясня що диря аз по късна доба в пущинака, а те познавали фирмата. Като лична карта един вид. Това в последствие се оказа вярно.

Първата работна вечер мина нормално. След години работа в офис естествено каталясах от умора. Момичетата бяха много мили, помагаха ми, даваха ми ценни съвети. Имаше и закачки, смях с момчетата… абе сплотен колектив. Приключихме някъде към 3 сутринта. До някъде вървяхме заедно, после те се метнаха на колелетата, а аз продължих пеш в друга посока.  Индустриалната зона беше силно осветена и въпреки това късният час и факта, че нямаше жива душа ме потискаха. Тук-таме някое куче се обаждаше… безпризорни кучета нямаше, всички, които чух и видях си бяха затворени по обектите. По едно време стигнах някакъв паркинг за тирове, беше празен.

Седнах на бордюра… и се разревах. Болката в стъпалата, точно на извивката, беше брутална. Събух си удобните иначе маратонки, започнах да си разтривам краката и си ревях. По едно време цъфнаха карабиниери (жандармерия). Слязоха от колата и ме заразпитваха. Разказах им аз коя съм какво правя там по никое време и защо рева като магарица – от болка, от напрежение… излязоха читави, даже се посмяхме накрая. В следващите дни често срещах различни патрули в района. Това ми носеше някакво чувство на сигурност.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 4 – Мароканска чест

Станах и продължих да вървя. Стигнах до мястото, където трябваше да завия в една пресечка. Свих в дясно абсолютно убедена, че вървя в правилната посока, даже изпитах лека гордост, че съм запомнила мястото. Тук вече бяха покрайнините на населеното място, но беше тъмно като в рог. Имаше улични лампи, но светлината им едвам мъждукаше. Стигнах до средата на уличката и осъзнах, че съм на грешното място. Ами сега!? Хрумна ми да звънна на Милена да дойде да ме вземе… и веднага се сетих, че аз не мога да и обясня къде съм. Не се паникьосах чак, но се изнервих. Всичко ме болеше, исках просто да легна и да спя. Докато мозъкът ми се блъскаше в търсене на някакво решение, в далечината от обратната на мен посока нещо заблестя. Поне така ми се стори. Беше толкова тъмно, че дълго време не можех да определя какво е това светещо нещо, което бавно се приближаваше. Определено не беше животно, защото изглеждаше високо. А шум не се чуваше.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 5 – Отивам в Падова

По едно време светлинките приближиха и разпознах шум от ходене, а след няколко минути различих очертанията и на човек. Беше негър, черен като катран. А аз през цялото време съм виждала очите му и от време на време ослепително белите му зъби. Стана ми едновременно смешно и притеснително. Не съм расист… но сама, посред нощ, изгубена, мъж, чернокож… Човекът ме поздрави любезно на английски и попита дали съм добре. Казах му, че английският ми не е добър и го попитах говори ли италиански. Говореше… колкото аз английски. Все пак се разбрахме. Като се разговорихме първоначалното ми притеснение изчезна. Оказа се, че живее в моята сграда, през няколко входа, така че щял да ме изпрати. Прибрах се отмаляла, но някак се наврях в банята за бърз душ, защото цялата лепнех. Пък и хладката до някъде отми болката от стъпалата ми. И въпреки, че бях пред припадък, успях да си прибера парите и документите на скришното място, което си бях направила в леглото. Заспах в движение.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 6 – Саботажът

Станах към 13 часа. Несвикналото ми тяло, изтерзано от предната вечер ме болеше. Навсякъде. Милена ми даде аспирин. Направих си кафе, а тя и Плъха излязоха по задачи. Чух се с домашните, наврях се в интернет, слушах музика и убих малко време. Но до тръгването ми за работа оставаха няколко часа, а аз вече скучаех. Реших, че въпреки жегата ще изляза. Мотах се из градчето, разходих се в близкия парк, сприятелих се с няколко местни продавачи. С единия спорихме бялото саламурено сирене гръцко ли е или българско. Привечер се прибрах, хапах на бързо, облякох работното облекло и тръгнах. Този път се постарах да запомня добре правилната пресечка, където на връщане трябваше да завия. Минавах зад сградата, където живеех, от страната на парка, вървях през някакви улички, после идваше един жп прелез, там можех да мина напряко, прескачайки (безопасно) една ограда или да сляза в тунела, откъдето минаваха колите. После пътят ми излизаше в нещо като махала, с малки, схлупени къщурки. Не беше точно като гето, по-скоро приличаше все едно съм в някое българско село.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 7 – Изгонена

Двеста метра по-нататък имаше нещо като кръстовище и един бар, този бар ми беше за ориентир. Там се спрях за малко да огледам хубаво обстановката и да запомня после как да се върна. Имаше хора и пред бара, и вътре, няколко спрени мотора. Едно момче ме загледа… сигурно се е чудел какво зяпам. Продължих нататък, излязох от града и после вече лесно се ориентирах. Оказа се, че онзи пуст паркинг е точно пред гробището. После се стигаше до индустриалната зона, там за ориентир имаше едно кръгово с някаква огромна гума, малко по-нататък – купчина с гуми. От гумите си набелязах няколко обекта на фирми, защото точно там можех лесно да се объркам къде да завия. Пристигнах навреме, даже имах и фас почивка.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 8 – Нощ под звездите и Три дни път с камили

Втората вечер като че ли не ми беше толкова тежко. Пак се изморих, но когато си в приятна атмосфера с нормални хора всичко е по-лесно. Тази нощ се прибрах без да се изгубя. Минавайки през паркинга обаче видях, че има няколко ТИР-а. Първата ми мисъл беше – „Йеее, жива душа“. Следващата – непознати мъже, пустош, сама жена, нощ, те вероятно загорели… Започнах да се оглеждам от къде да мина, за да не пресичам паркинга и да не им се набивам на очи. Оказа се, че единственият ми вариант беше гробището. Брррр… потръпнах. Но се сетих за един лаф: „Мъртвите не са опасни, от живите да те е страх!“  И свърнах към входа на гробището.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 9 – Последващи разкрития

Не беше страшно, напротив. Изпитах чувство на покой. Беше различно от нашите. Имаше каменни стени с ниши, в които горяха свещи, изкуствени и естествени и в нишите – урни. Поразходих се малко и излязох през другия вход, от другата страна на паркинга, далеч от камионите и хората.

© 2025 Илиана Дечкова