Прибирам се – вторник 18 февруари
На другата сутрин имах късмет. Първоначалните ми планове бяха да си хвана градски автобус до автогарата, после променихме плана, техен познат с такси щеше да ме закара за по-сигурно… и накрая брат ми каза, че него ден трябва да е много рано на работа и ще ме изпрати. Чудесно. Имах резервиран билет за 6:30 ч. Отидохме по-рано, Ники паркира зад ъгъла и ми посочи някакъхв автобус, реши, че е за мен. Сбогувахме се и аз уверено тръгнах да се качвам. Какво беше учудването ми, когато шофьорът на прост английски ми каза, че билетът ми не е за тази кола. А на табелата пишеше, че минава през летище Гетуик. Аз упорито и леко притеснено започнах да настоявам да се кача. Шофьорът беше мил, но никак не му се обясняваше подробно. Накрая се разбрахме, че моят автобус ще дойде след 15 мин. Добре… чакаме. Когато колата се появи, бързо се скиприх първа, да не вземе да ме остави.
Пътуването не ми се стори дълго. Къде зяпах през прозореца, къде дрямах. Маршрутът ми се стори странен. Първо минахме през Хийтроу, после подминахме Гетуик и се насочихме към Лутън. Аз се заозъртах като лалугер, но явно такъв беше маршрута. Автобусът тръгна в обратна посока и на разклонението за Гетук отби. Не можах да схвана логиката защо беше това обикаляне… то всъщност изобще не беше важно, просто гледах да си запълван времето с мисли, различни от това, което ме пристесняваше наистина.
Пристихнах на летището много рано. Тръгнах към проверката, минах скенера без да ме събличат и събуват. Обаче багажът ми по някое време се отклони в друга лента. Пресегнах се през пластмасовата преграда да си взема раницата и един служител учтиво ме уведоми да не пипам, проблем имало. И си обърна гърба. Побутнах го по рамото… обърна се сърдито и каза да изчакам. Дойде друг човек, усмихнат, който ме извика настрани и взехме да ровим из багажа ми. Освен раницата имах торбичка с малко храна и едно празни шипе от вода. Проблемът – на дъното на шишето се плацикаха буквално три капки течност. Хили ми се той насреща и вика да съм си изпиела водата да не хвърлял бутилката. Гледам го невярващо и питам „Ти сериозно ли?“ . „The rules…”, демек правилата са такива. Изпих си аз трите капки вода и ме пуснаха.
Влязох в салона за чакащи. Една дама от почистващия персонал ме увери, че в междинната зона има място за пушене. Каква лъжа! Купих си сандвич и дъфчейки като гладна звъннах на мъжа ми. Будалкахме се малко, информирах го за ситуацията и зачаках да видя номера на гейта на таблото. Изчака ми се чакането. Най-после номерът излезе и търгнах с потока хора. Когато стигнахме изхода какво да видя – мъжът на Маги, дъщерята на моя приятелка. Заоглеждах се и скоро фиксирах и нея и дъщеричката и. Че и местата ни се оказаха едно зад друго. Побъбрихме… за времето, за полетите, за това, че този път от Гетук ще излетим навреме…
Във Варна беше студено и валеше сняг. Въпреки, че казах, че няма нужда някой да ме прибира от летището, синът ми беше дошъл. Изглеждаше уморен и ми дожаля, че трябваше да му сервирам, че на следващия ден ще ме води рано-рано в Шумен заради баба му. Времето се разваляше, пътищата лед и сняг, съвсем неподходящо за посредствен шофьор като мен. Мъжът ми беше нощна смяна и бях сама. С детето се уговорихме да тръгнем към 6 ч сутринта. Оправих багажа и легнах уморена и притеснена.
Въпреки опасното време, макар и позакъснели, успяхме да стигнем до Шумен – за около два часа. Добре, че имам син – тираджия… не че нямаше да тръгна и сама, просто нямах избор, но с него ми беше по-спокойно. Операцията мина успешно, майка ми издържа упойката и два месеца след това вече ходеше с проходилка, понякога и без. Татко също се оперира успешно в началото на март. А аз реших, че февруари определено не е моят месец за пътувания. Предната година посетих Сицилия пак в края на февруари и когато се прибрах, бях неприятно изненадана, меко казано, че детето ми има рак… също победен към днешна дата. Та… през февруари ще си седя у дома.
© 2025 Илиана Дечкова