27-30 юли 2023 г.

              Кой не е ходил в Турия, кой не е бил в Цариград! Ами… аз. Ей го де, на един хвърлей, много мои познати вече го имат за махала, но аз се докоснах до магията на този милионен град с много лица едва сега.

ПОДГОТОВКАТА

Имах вече определени дати за отпуска, така че започнах да си търся дестинация. Реших да използвам „Грабо“ и организирана екскурзия като за начало на всички предстоящи пътешествия. Исках да посетя всичко, бях като гладна, отвързана в баничарница (обожавам да пътувам, но много години по различни причини, финансови и други нямах възможност да излизам извън страната, ходила съм в Италия два пъти, по работа и в Румъния за ден.). Най-напред търсих за Италия, без значение коя част. Но нямаше нищо на хоризонта в периода на моята отпуска. Реших да оставя Италия за на есен, ако е рекъл Бог и се насочих към Турция. Харесах си оферта на фирма „АБВ“ – посещение на Истанбул и Лозенград, 2 нощувки със закуски, 27-30 юли. Цена – 165 лв. Чудно.

Разгледах програмата и видях, че има много допълнителни екскурзии и мероприятия, които са по избор и се заплащат допълнително. Цени в „Грабо“ нямаше. Влязох в сайта на фирмата, реших какво ще запиша ( разбирай всичко възможно – хахаха) и направих груба сметка колко ще ми струва. Можех да си го позволя. Звъннах да питам има ли свободни места и ме уведомиха, че ако пътувам сама, трябва да доплатя 120 лв. Вкиснах се. Започнах да мрънкам на мъжа ми да идва с мен, но след две седмици болнични същия месец му беше неудобно да иска и отпуска. Звънях на приятели, но в последния момент ми беше ясно, че едва ли ще намеря някого. Реших, че ще прежаля тези 120 лв. и се записах. Първо платих капаро 33 лв. Преведох ги о сметката на „Грабо“. Получих си на имейла всички нужни документи – договор, фактура, потвърждение и т.н…. и уж ги четох. Никъде не видях да има посочена банкова сметка и логично реших, че ще е същата. Преведох остатъка, спокойна, че вече съм записана. Ще се пътува, мърдане няма!

След два дни ми звъни една дама от „Грабо“ и ми обяснява, че е трябвало да преведа остатъка по сметка на туроператора. Изтръпнах… но тя ме успокои, че ще ми ги върнат ( след два дни бяха в сметката ми).  Започна се едно ново четене и разлистване на документи, пет пъти гледах ( с очила !! )… накрая видях къде трябва да преведа сумата. Платих. И закачах с нетърпение деня на тръгване.

Предварително звъннах на оператор – Виваком да разбера как стои въпросът с разговорите и интернета. Предложиха ми пакет на цена 5,90 лв първоначално, включващ 200 мин за входящи и изходящи разговори общо и 500 МБ – всичко това на ден. Като всеки ден ако ми отчетат трафик или разговор, ми се активира такса от 5,90 лв на ден. Съгласих се. Но през повечето време ползвах интернета на хотела, а по време на разходките си изключвах мобилните данни. Посъветваха ме на границата да се включа към турския оператор Тюрксел.

ДЕН 1

Денят дойде. Тръгнахме на 27 юли, четвъртък, към 20: 30 ч от площада пред Катедралата във Варна. Аз обаче  тръгнах със свито сърце. Няколко дни преди това един… ще го нарека младеж, за да не мърся разказа си с епитети, направи на сол три паркирани автомобила, двата на семейството ми. Слава Богу жертви нямаше, виновникът също беше добре ( не че ми пукаше особено предвид обстоятелствата около случката). Оказа се, че момчето от години шофира без книжка, защото все не може да изкара изпита. Естествено със знанието и разрешението на родителите. Не беше намалил на пешеходната пътека, нито на знака, показващ, че той навлиза в път без предимство, карал е с много висока скорост, предвид, че от удара и трите коли са потрошени и с изместена посока на паркиране. Дрегерът поне беше чист.  Колите ни – едната моята, другата на годеницата на сина ми, фирмена на лизинг, не ставаха за нищо. Момъкът естествено не беше задържан. Тръгнах с гняв и яд в душата, с притеснение как ще си купя нова кола ( бяхме в ремонт, на екскурзия тръгвам и един такъв непредвиден разход съвсем ми обърква живота… както и плановете за цялата отпуска, защото оставах без кола). Въпреки всичко, реших, че ще се  опитам да се забавлявам. На децата им беше чудно няма ли да ми е скучно сама. Имам себе си за общителен човек и бързо се вписвам (ако искам, де ). Така че нямах никакъв проблем с това, че си нямам другарче.

В уречения час бях пред автобуса. Огледах спътниците си – пъстър автобус, предимно женски. Две-три майки с дъщери, някои щерки с гаджетата, едно семейство с момче 7-8-ми клас, две сестри на около 55-60 г., още две сестри, малко по-млади… Двете по-възрастни сестри ме заговориха. Като разбраха, че съм сама едната каза: „Значи може трите да се движим“. Чудесно. Тръгнахме. Екскурзоводката Жанет беше приятна и мила жена. Автобусът обаче беше с много на гъсто сложени седалки, на по-стройничките им беше тясно, какво остава за нас, по-„големите“! Но пък не бяха заети всички седалки и много хора се пръснаха да седят по сами. От Бургас и Слънчев бряг взехме още трима човека общо, на бензиностанцията в Бургас направихме кратка почивка… и хайде към Малко Търново.

Пътуването ми дойде тегаво. Дали защото ми беше тесничко или защото тръгнах с половин настроение… Сложих слушалките на ушите и се потопих в книжния аудио свят на Сторител. Не помня в колко часа ни казаха да си приготвим документите. Туристите с лични карти получаваха едно листче с печат на влизане в Турция, което трябваше да пазят като излизат от страната. Аз бях с паспорт. Излязохме от България много бързо, проверката мина за една цигара време. Но влизането в Турция се проточи. Общото време на границата – около два часа. Граничният полицай в Турция ми удари печат в паспорта на средната страница, при условие, че всички други преди това са празни ( дет се вика с девствен паспорт съм и го обезчестиха накриво). Аз съм подреден човек и такива неща ме дразнят. Тръгнах да му правя забележка ( да ми се чуди човек на акъла), но ми „светна“, че съм на граница, около мен има въоръжени хора и не съм в положение да ги уча на ред и подредба точно сега. Пък и физиономията му беше една кисела и надменна… И се кротнах при другите. По време на пътуването Жанет записваше кой какви мероприятия иска да посети и събираше парите.

Влязохме в Истанбул. Започнах да се оглеждам любопитно. Какво ми направи впечатление най-напред: сградите – имаха различна архитектура; и джамиите – бяха навсякъде. Не фактът, че имаше джамии, естествено в мюсюлманска страна няма да има църкви под път и над път; но бяха много и навсякъде. Така на гъсто църкви в едно населено място не съм в виждала нито у нас, нито в друга християнска държава.  Стигнахме до старите крепостни стени на Цариград и влязохме в стария град. Хотелът ни с името „Нанда“ се намираше в търговската част на града, в една тиха уличка на квартал „Лалели“. Тиха – рано сутрин… Пристигнахме към 8 ч сутринта и стаите не бяха готови. Регистрирахме се и за мое учудване паспортите ни трябваше да останат на рецепция до заминаването ни. Протестирах, предпочитам сама да нося отговорност за важните си лични вещи, но не можело иначе. За идентификация ни дадоха някаква малка карта на хотела. Съгласих се с неохота… де ще ида.

Кафе, тоалетна и тръгнахме на първата екскурзия. Панорамна обиколка на Истанбул, свободно време. Кокетни улички, разноцветни сгради, глъчка от трафика на хора и автомобили. Беше приятно. Площад „Таксим“ го пропуснахме по очевидни причини – имаше протести и не беше удачно да се тикаме и ние. Заведоха ни в българската желязна църква „Свети Стефан“, на брега на Златния рог – канал между сушата и Босфора. Каналът се нарича така, защото има легенда, че на дъното му е скрито златно съкровище. Но още никой не го е намерил… а ако го е намерил, го е запазил за себе си.

Хубава църква с красив иконостас. Възстановена с железни платна след пожар. Там се намира единствената икона, на която в поите на Светата Дева с Младенеца стоят Светите братя Кирил и Методий. Разбира се, купих си такава икона, мъничка. След това отидохме до най-цветния и колоритен квартал „Балат“ – навсякъде беше цветно, шарено, но не натрапчиво: висящи цветни чадъри, цветни стъпала, цветни сгради…

Интересното беше, че ни комбинираха с още две други групи. Тъй като и от трите групи, пътуващи с различни фирми не всички се записваха за всяка екскурзия, бяха ни събрали заедно в един автобус. Там ни пое местната екскурзоводка Сема – жена на средна възраст, родом от Добрич, с перфектен български, много тънко чувство за хумор, прекрасен разказвач. Запознах се с още хора. Седнахме в едно кокетно кафене в малка уличка да пием кафе на пясък. Няколко човека отидоха да хапнат прословутите банички и други тестени вкуснотии, но аз не бях още гладна и се спрях на специалното кафе и нещо разхладително. Жегата вече се усещаше. Докато чаках кафето тръгнах към тоалетната. Оказа се, че за да облекчиш чисто човешките си нужди, е желателно да си минал начален курс по алпинизъм. Все пак нуждата ме притисна и някак успях да изкача многобройните стръмни и тесни стъпала, на места поочукани и скърцащи заплашително. Тоалетната беше с красив фаянс… мръсна и гнусна. Добре, че носех мокри къри в дамската си чанта. Слизането по стълбите беше предшествано от „Отче наш“ ( изрицитирах си я на ум)… и с мойте кекави крака дори не успях да се спъна! Браво на мен.

Дойде кафенцето. Сервирано на специална дъска, с малка чашка вода, две локумчета и три бонбонки. Приятно за окото. Забелязах на масата две миниатюрни шишенца на Кока Кола, пълни с бяло и кафяво. Заведението не беше за хранене и аз реших, че това са канела и пудра захар. Божеее, прости нас, невежите! Взех канелата да си ръсна малко за вкус. В този момент сервитьорът се развика “No, no” и в опит да ми спре ръката я шляпна… и кафето ми стана канелено. „Нищо“, казвам му аз на английски, „обичам канела, полезна е“. А той се хили и ме информира, че това е черен пипер. Моите спътници не можаха да се сдържат и се затресоха от смях, а сервитьорът каза, че всъщност е добре да се поръси чер пипер, било против уроки. Да, ама малко… не като за половин тава ориз примерно. Попита ме искам ли друго кафе. Отказах. Викам, ще си го пия така, поне съм защитена от зли сили. С три бучки захар сагата завърши добре. Между другото в турските заведения захарта винаги е на бучки: в захарница или опаковани в хартийки, но няма насипна захар.

Следваща спирка булевард „Истиклял“. Разгледахме отвън кулата „Галата“, опашката за билети беше километрична. Влязохме и в католическата църква „Св. Антоний“. После тръгнахме на разходка из чаршията. Купих на мъжа ми широко медно джезве, защото той прави кафето сутрин – ние така и не си купихме кафе машина за 25 години брак. Обичаме сварено кафе на джезве или шварц. Намерих си и една прекрасна картина с танцуващи дервиши. Изръсих се 800 лири, но не съжалявам. По пътя си харесах две „заптиета“ и реших да се снимам с тях. Съгласиха се. Преди няколко години се снимах така с двама карабиниери в Италия. Започвам да събирам полицейски униформи – ахахах.

Още една-две джунджурии и стана време да отиваме към сборния пункт. И настана смут и паника: къде точно трябваше да се съберем!? Под кулата „Галата“ можеш да значи долу до входа или долу на булеварда под кулата към моста, според каквото си спомняхме от обясненията на Сема. Решихме, че е второто и тръгнахме по стръмната улица надолу. Бяхме аз и двете сестри, които ме заговориха на тръгване. Стигнахме до някакво разклонение, питахме къде е моста, объркахме се съвсем и решихме, че трябва да се върнем, защото едната мярнала няколко момичета от групата ни горе до входа на кулата. Минутите вече се надбягваха с нас, а не искахме да закъсняваме и да ни чака цяла група. Хукнахме по баира, стръмно, топло, мотори и хора минават кой де свари… почти стигнахме, когато ни застигна семейството с момчето и ни убедиха, че трябва да се върнем надолу и да търсим  моста под кулата, както и ние уж бяхме разбрали. Айде пак надолу, внимавайки някой да не ни прегази. През всичкото това вървене звънях на Жанет, нашата екскурзоводка, но не успях да се свържа. По едно време, докато слизахме втория път, тя ми върна обаждане… и аз надлежно информирах спътниците си, че все пак сме за нагоре. Беше смешно, уморително и много топло. С изплезени езици изкачихме баира за втори път и вече видяхме Сема да развява онова специфично туристическо знаменце за ориентир и няколко човека от групата. И така ние въпреки, че се загубихме, бяхме точни, за разлика от две думи дами, които закъсняха достатъчно, за да изнервят всички.

Върнахме се в хотела, настанихме се. Стаята ми беше чиста и хубава, мнооого тясна и с отвратителна гледка. Но аз така или иначе само спях там, не беше голям проблем. Обикновено от хотелите си събирам онези мини сапунчета и шампоани, които се „полагат“. Тук имаше диспенсъри, пълни с шампоан и душ гел. Жалко. Поосвежих се и слязох за следващата разходка.  Излизайки от асансьора се опулих от гледката насреща ми. Беше петък. Ден за специална молитва. Десетки мъже бяха разпънали молитвените си килимчета направо на шосето (паветата) и се молеха, докато имамът пееше. Излязох внимателно на тротоара, стараейки се да не ги смущавам. Огледах се – в другите улици беше същото. Нещо като да спреш на 2 юни, когато пуснат сирените, само че за по-дълго време и си коленичил на улицата. Не посмях да ги снимам, а щеше да бъде интересна снимка.

Дестинацията беше МОЛ „Аква Флория“ и Истанбул Аквариум. МОЛ-ът изобщо не ме впечатли, но реших да вляза в аквариума. Преди това посетихме магазин за кожени облекла „Емелда“  Направиха ни частно модно ревю. Почувствахме се като Кари и компания от „Сексът и градът“.  Нямах намерение да купувам, облеклата не ми бяха по джоба и излязох пред входа. Заприказвах се със Сема и с екскурзоводката на другата група. Темата беше „дъщерите-тийнейджърка“. Моята вече е пораснала, самостоятелна и прекрасна, но изкара адски пубертет (брат и също). Обменихме опит и установихме, че подрастващите са еднакви навсякъде, без значение дали са от България, Турция или Англия – споделих впечатления и за племенницата ми, която от шест години живее в друга среда… всички са един дол дренки и сякаш се наговарят как и с какви думи да опонират на нас – майките. Успокоих ги, че още няколко години има да стискат зъби. Беше весело и отпускащо.

А аквариумът беше прекрасен. И огромен. 17 000 вида обитатели на морската флора и фауна – изключително редките лимонови акули, отровни каменни риби и всякакви други видове. Имаше и отдел с пингвини и имитация на Южния полюс, имитация на Амазонската джунгла и на стар, потънал кораб. 600 полезно похарчени лири. Когато излязох от аквариума имах достатъчно време да обиколя и МОЛ-а, но нямах нито сили, нито желание. Наоколо нямаше никого от нашите, затова потърсих местенце да хапна. Вече се чувствах адски уморена и ми се спеше. Исках да заема хоризонтално положение поне за час.

Прибрахме се в хотела, кратка почивка, освежаване, чисти дрехи и отново на път. По програма имахме (тези, които се записахме) вечеря на корабче с програма и кратка нощна разходка на Босфора. Тук отново бяхме смесица от трите групи. Пое ни друг местен екскурзовод – Берг. Беше сладкодумен, даде ни много практически съвети за престоя ни в Турция – как да си пазим чантите от джебчии, какво ни очаква вечерта… Сервираха ни някаква смесица от мезета, които представляваха топки от различни… ще ги нарека салати (тип „Снежанка“, „Кьопоолу“ и др. подобни). Беше вкусно. Освен бучките захар, другото, което ме впечатли беше безплатните хляб и вода по заведенията. Тук ни дадоха пакетирани хлебчета и вода в пластмасова чашка като пудинг. На корем. Имахме фиксирана вечеря – 90 лв (вечерята, трансфера от и до хотела, разходката с кораба, програмата). Хапнахме по избор риба или мешана скара (включваща телешки кюфтенца и пилешка пържола). Аз си избрах рибата, ципура с гарнитура рукола и лук. Беше вкусна… и с много кости.

Програмата: най-напред излезе дервиш и под звуците на омагьосваща музика изигра своя впечатляващ танц. Как не му се зави свят… След него трима младежи и две девойки, излизаха няколко пъти, техният номер бяха турски народни танци. Ах, колко приличаха на нашите! И по ритъм, и по движения… на моменти се чувствах ту в Пиринско, ту в Тракия. Последва красива двойка, която ни поведе през океана в ритъма на латино танците. Всички танцуваха със страст, която увличаше и докосваше и гостите. И разбира се бейли денс. Красива дама, с огромна, руса коса започна своя ритмичен танц, а аз през цялото време се чудех да не би да има пружини в корема. Изкусната танцьорка имаше афинитет към публиката и също толкова изкусно си спечели някоя и друга пара (няколко мъже се снимаха с нея, с една жена от нашата компания танцуваха заедно).

Програмата вървеше с пълна пара, корабът се полюшваше леко, а аз се чудех дали от водата ми се вие свят или от чашата бяло вино (абсурд ! … след няколко шота текила не се люшкам така). Излязох на терасата за глътка въздух, вътре стана задушно. Гледката беше прекрасна. Мъничко съжалих, че нямаше в този момент близък човек, с когото да я споделя, но затова пък и се насладих максимално с всичките си сетива. Нощ, луна, лек повей на вятъра, полюшване на кораба с приглушен шум на вълните, приятна музика… а насреща невероятната гледка от светлините на града. Беше приказно. След програмата танцувахме и ние. Берг през цялото време ни наглеждаше и се грижеше за нас – как се чувстваме, имаме ли всичко сервирано… Прибрахме се след полунощ да поспим до следващото утро и следващите разходки.

ДЕН 2

Слязохме за закуска около 7 часа. Имаше продукти, които ние тук ги консумираме вечер – пържен пипер, пълнени камбички… аз хапнах някакви банички и палачинка. Кафето в хотелските машини не е хубаво. Но нямаше друго. Към 8 ч. се събрахме в лобито на хотела и тръгнахме към автобуса. Имахме организирана разходка с корабче на Босфора. Времето беше прекрасно, ясно и слънчево, идеално за хубави пейзажни снимки. Красота… на кораба имаше нормално кафе и безалкохолни, вафли и сладки – срещу заплащане, разбира се. Отново бяхме със Сема. В далечината се виждаше Кулата на Девицата – една кула, кацнала в морето като остров. Според едната легенда султан (забравих кой) затворил там дъщеря си, защото при раждането и му предсказали, че ще умре на 16 г. от ухапване от змия. На рождения си ден момичето получило кошница плодове, от където изпълзяла усойницата и предсказанието се сбъднало. Тази история много ми напомни на „Спящата красавица“. Друга легенда пък разказва как царската дъщеря била изолирана в тази кула, но всяка вечер оставяла фенер на прозореца, за да може нейният любим да я посети. Една вечер имало гъста мъгла и момъкът се удавил безславно. Сема ни разказваше за сградите и забележителностите, които бяха накацали по брега. Когато минахме под моста на Босфора, хвърляхме монети за желания. Пожелах си три… дано се сбъднат.

Имаше няколко частни училища и университет на брега на Босфора, естествено много скъпи и трудно достъпни. Може да си плащаш за образование, но пак държиш изпит и доказваш знания (или липсата на такива). Имаше и няколко красиви джамии. Една част от смесената ни група бяхме записали и посещение на султанския дворец Бейлербей  – най-изисканата лятна резиденция на султаните, разположена на азиатския бряг. За съжаление вътре в двореца беше забранено да се снима. Нащракахме се на брега и в градината. Дворецът беше съчетание от разкош, богатство и изисканост. Не помня колко стаи имаше само за посещения и прием на високи гости. Имаше мраморна баня с тоалетна, тежки килими и масивни мебели. Сема ни раздаде специални слушалки и разказваше, че когато някой иска да посети султана, го приемат в двореца, настаняват го в помещенията за гости и понякога може да минат и де седмици, докато го приемат. През това време гостът преминава обучение – как да се държи със султана, как да говори и т.н. Нещо подобно разказа и за харема. В харема за наложници на султаните влизат само друговерки, никога мюсюлманки. Дълго време биват обучавани как да обслужват владетеля във всеки един аспект – сексуално, емоционално, интелектуално… Младите девойки получават малка заплата докато са в харема и се обучават и на чужди езици, да пеят, да свирят и да рисуват… абе, ханъмка в харем да си (шегувам се). Някои момичета може и никога да не стигнат до спалнята на владетеля. Тях на определена възраст (разбирай по 30 г. ) ги „пенсионират“ и често ги вземат за жени бейове и паши, везири. За тези мъже е било престиж да си вземат за жена момиче от харема – вече обучено на изискани маниери… и девствено.

Сема продължи да разказва. Роксолана – християнка, попаднала в харема и станала любимка на султана. Жената бързо осъзнала, че т тук измъкване няма и решила да извлече максимална полза за себе си, като принуди султана да се ожени за нея, а не просто да му бъде поредната любовница, макар и от любимките. И какво направила? Приела исляма. За да не може да бъде наложница, както повелява законът. Тогава владетелят – Сюлейман Великолепни я взела за жена (втора или трета поред не запомних) и тя му родила наследник. Истинското име на Роксолана е Александра Лисовска и има украински произход. Еедна от най-силните жени в историята на Османската империя и най-важната фигура по време на периода, известен като „Султанат на жените“. Постига голяма сила и влияние в политиката на Османската империя и изиграва активна роля в държавните дела на империята.

Изобщо харемът на практика е бил царство в царството, със свои специфични закони и правила.  Всяко сношение на владетеля с която и да е съпруга или наложница се записвало в специална книга. Защото ако тя роди момче, то става потенциален наследник и е трябвало да се знае денят на зачатието… да не би случайно да е забременяла от друг (въпреки смъртната присъда след това).

Прибрахме се в хотела с автобус, защото корабчето закара обратно ония, които не искаха посещение на двореца.  По пътя минахме покрай другия известен султански сарай – Долмабахче, красиво здание отвън, с много висока ограда от към харемната част ( да не открадне някой ханъмките). Минахме и покрай часовниковата кула. А след краткото освежаване тръгнахме към най-голямата джамия в Турция – „Чамлъджа“. Красота на архитектурата, стил и изисканост. Огромен двор и бяло изящество наоколо. Предвидливо си носех шал да си покрия главата. На входа даваха – шалове и поли за дамите с къси панталони, но кой знае кой ги е ползвал преди това. Събухме се, но си носехме обувките в ръка – да не си ги познае някой. Подът беше постлан с мек килим с преобладаващо син цвят. Джамията представляваше едно огромно помещение, на стената срещу входа имаше нещо като… ще го нарека олтар. Беше пълно с хора, насядали кой за молитва, кой на раздумка. Семейства, майки с деца, които бягаха и вдигаха весела глъчка, девойки в кръг си разказваха нещо и се смееха… Встрани до входа имаше специално помещение за жените, които в определени моменти са длъжни да се отделят от мъжете по време на молитва. Качих се по стълбите (душата ми излезе, че беше високо, а аз бях вече много уморена), но за мое разочарование нямаш нищо интересно. Все същата обстановка – оградени с дървени оградки пространства, постлани със син килим. Просто местенца за уединение без излишни предмети. Уютно ъгълче, където да останеш насаме със себе си и с Бога, без да се разсейваш от суетата на материалния ни свят. Долу имало и галерия с изложба и магазин, но разбрах твърде късно, докато обикалям двора да си търся вода. Джамията е на високо и гледката беше невероятна.

Следваща спирка – модерният азиатски квартал „Аташехир“ и Watergarden с пеещите фонтани. Кръгла, открита градина, кръгла, по средата с фонтан, а наоколо магазини за дрехи и заведения за хранене. Мен лично фонтаните не ме впечатлиха особено. Може би известна роля изигра и факторът умора. Краката и кръста вече сериозно ме боляха и си мечтаех да легна. На всеки кръгъл час пускаха фонтаните, в различни цветове с приятна музика, а от някои отвори излизаше и огън. В Пловдив има пеещи цветни фонтани, във Варна пред Операта преди години направиха подобна атракция. Но беше красиво и приятно, спор няма.

Повечето от спътниците ми също бяха на предела на силите си, даже не ни се ядеше. Седнахме в едно открито заведение на сянка и зачакахме часа на тръгване. Тук ще разкажа за хората. През цялото време на престоя ми в Турция наблюдавах и оглеждах дискретно хората около мен. Имаше всякакви. Азиатски тип тук-таме, предимно туристи, много чернокожи, повечето предполагаемо постоянно живеещи, някои от тях забулени. Мъжете – нормално изглеждащи млади и стари хора, облечени по европейски, с бради, без бради… абе нормални мъже. Децата – същата работа. Момиченцата с панделки и къдрави роклички, момченцата с блузки на любими детски герои от западните филмчета. Жените: по-голямата част забулени, т.е. с покрити глави и открити лица. Тук-таме срещахме по някоя изцяло в черни, широки роби, където се виждаха само очите. Сема каза, че това са предимно арабски туристи, а не местни. Останалите: една част с типично европейски облекло като тениска и дънки, но с покрита глава, повечето с техните специфични широки панталони и дълги ризи и забрадки и шалове всякакъв вид. Но цветно, модерно и приятно за окото. Забелязах няколко типа на забулване: със забрадка като нашите баби едно време, с тюрбан, увит около главата и още няколко, които ми е трудно да опиша. Като изключим облеклото като нещо различно от нас, останалото си беше същото. Мъжете бутаха колички или дундуркаха ревящи бебета, докато мама пие кафе или бъбри с приятелка… някак ми лъхаше на уважение и равноправие, ако мога така да се изразя. А останалите жени, които бяха с потничета и панталонки или поли, повече показващи, отколкото покриващи, никой не ги забелязваше; искам да кажа не видях или усетих някакво порицание в поглед или движение от останалите. Шарен свят във всякакъв смисъл, където всеки се носи както си иска и никой не му пречи.

Най-после се прибрахме. Няколко човека отидоха да вечерят, аз бях прекалено уморена и тръгнах сама към хотела (автобусът винаги спираше няколко преки наоколо, заради правилата на движение и престой в района). Качих се в асансьора, бях сама и когато спря на третия етаж, вратата не се отвори. Ееееййй, един път да се кача сама и да заседна! До сега все с двете сестри се качвахме заедно, така се случваше. Викам си ще го пораздвижа тоя асансьор. Тръгнах надолу към партера, спря, вратата – тц. Понечих да натисна алармата, но нещо ме спря. Пак се качих нагоре – нищо. Тая врата не мърда. Реших да сляза отново на партера и да чукам по вратата с надеждата, че момчето на рецепцията ще ме чуе, а аз няма да събудя останалите. Така и направих. И в момента, в който посягам да ударя леко вратата, тя се отвори!! Ама не автоматично както аз очаквах, ами защото я натиснах… Захилих се сама на тъпотията си и се сетих, че до сега все аз влизам първа в асансьора, сестрите след мен и после те отварят… и явно не съм забелязала, че се отваря ръчно, защото у нас съм свикнала новите асансьори да са с плъзгащи, автоматични врати. Добре, че не се раззвънях… да бера срамове, хахаха.

Бях си купила сандвич, ако огладнея, а преди да се прибера в хотела намерих и магазинче, където продаваха бира ( цигари всеки пуши и мята фасове де свари, но алкохолът е трудно достъпен). Изкъпах се и легнах, забила човка в телефона. Облякох си къса памучна нощница и останах без бельо, защото реших да обуя последните си чисти бикини сутринта. По някое време реших и да хапна. Бирата в такъв момент върви и с цигара. В стаята имаше пепелник, но да си осмърдявам въздуха не исках. Отворих прозореца – комарникът беше като зазидан за прозореца. Нещото, което трудно приличаше на тераса към ресторанта, където закусвахме беше затворено, така че остана вариантът долу пред хотела. Беше след 22 ч, улицата пустееше, само рецепционистът дремеше и цъкаше из интернет. Преди да сляза се усетих, че нощницата ми е малко късичка. Не приличаше на 45-годишна жена да се разхожда така, дори и да няма никой. Извадих дъждобрана от сака, който ми покриваше коленете, взех телефон, цигари и бирата и слязох долу. Попитах все пак може ли да пия пред входа ( за цигарите не беше проблем), момчето само се усмихна и каза „разбира се“. Оставих телефона и кутията с цигари на масичката вътре. Тъкмо се навеждам да си оставя кенчето на земята за да запаля, спира някакъв бус, излизат двама мъже, аз съм с гръб към тях, леко наведена… и с ужас се сещам, че нямам гащи! Вместо да се дупя, клекнах, запалих и като се изправих закопчах целия дъждобран. Момчетата бяха от обслужващия персонал и изобщо не ми обърнаха внимание, но аз стисках кълки и се спарих, увита в найлон докато си тръгнат. Допих си бирата и отидох да спя.

ДЕН 3

Дойде време да си ходим. Закусихме, освободихме хотела и тръгнахме към уличката, където трябваше да е автобусът ни. По програма имахме спирка в Лозенград за около час. Нищо особено като обстановка. Купих си малко баклава, ядки, зехтин и други местни храни да почерпя у дома. Няколко вечно мрънкащи дами почти се скараха с Жанет – искаха повече време да пазаруват, но тя не отстъпи. Мотивът и беше, че вече са ни задминали един румънски и един украински автобус и ни чака голямо висене на границата. На мен този един час ми стигна за пазар, тоалетна и кафе. Наредих покупките в малко синьо сакче, което си носех и го сложих върху големия сак – тъмнозелен. Тъкмо да тръгнем и една жена от близкия супер бяга към нас и крещи. Оказа е, че майката, която пътуваше с дъщеря си и приятеля и, не си е платила торбичката, само покупките. Случва се… жената върна торбичката и си прибра нещата по други сакове. Аз се потопих в „Сърце“ на Виктория Бешлийска и не усетих кога стигнахме границата.

Минахме паспортна проверка. По едно време шофьорът ни каза четири имена, включително и моето. Викат ни на втора проверка, на гишето за влизане в Турция. Хм… Бяхме аз, едното момче, което беше с приятелката си и майка и, бащата от семейството с момчето 7-8 клас и още една руса жена. Рутинна допълнителна проверка на случаен принцип. ОК. Обаче пак някак случайно единият митничар, вече на влизане в българско, се насочи точно към куфарите на русото момче и бащата. Естествено всичко беше наред. Същата жена с неплатената торбичка се оказа, че си е забравила чантата с лични вещи на касата в онзи супер. Тя общо взето си беше разсеяна и завеяна през цялото време. Колкото беше хубава, толкова и отнесена. Помоли една от спътничките ни, която говореше турски да звънне в магазина, но не успяха да се свържат.  Жената после слезе на бензиностанция след Малко Търново, където я чакаше приятелят и  вероятно щяха да се връщат в Лозенград или да търсят начин да им изпратят чантата.

Влязохме в България. И след Малко Търново – хоп!, палка. Жандрмерия. Някой каза, че имало акция тия дни. Пак стандартна проверка, за мигранти, на случаен принцип. Да, ама пак случайно виждам как вадят моя зелен сак. Чукам на прозореца и с ръце „питам“ полицая да изляза ли. Младо, усмихнато русо момче ми направи знак да остана. Порови без да рушка багажа и ни пусна. Потънах отново в романа… докато автобусът съвсем скоро не спря отново. Този път военна полиция. И естествено пак моя багаж, този път малкия сак. Прекалено ми дойдоха случайностите нещо… Спътниците ми започнаха да се смеят, а аз казвам „Тоя ако ми разлее бозата, жив го одирам“. „Ако преди това не те застреля от  упор“ – обажда се някой от задните седалки и всички прихваме в хор. Всъщност момчето разбутваше по-внимателно покупките ми, отколкото аз ги бях нареждала.

Бързичко минахме границата, но на излизане от България имаше километрична опашка. Звъннах на щерка ми, тя и приятелят и се прибираха от о. Тасос през ГКПП Маказа. Там същата работа. При нас повечето коли бяха с турски номера. Явно работещите на Запад се прибираха за лятна отпуска… имаха да чакат… По пътя детето звъни и ме информира, че са до Дългопол (разбирай още не са се прибрали) и ми дава инструкции, че е организирала семейна среща в кварталното заведение: дядо, вуйчо, бати и т.н. Ама ме разсмя. „Чакай – викам – да се прибера първо“.

В Бургас Жанет слезе, информира ни, че ще почиваме на Слънчев бряг и ни помоли да се преброим там. Сбогувахме се и продължихме. На Слънчака, на бензиностанцията си дадохме почивка 30 мин. Кафе, тоалетна и продължаваме. Жената, натоварена със задачата да брои отказа – на майтап де. Викам „Добре, аз ще ви броя, ама да знаете, че имам тройка по математика“. Едно, две три… един не ми излиза бройката с един. Започвам отначало, този път от задните седалки, а другите се смеят. Пак не излиза… По едно време едната жена се подава от първата седалка – задрямал, главата и не се вижда…

Към 19 ч. на 30 юли, неделя, благополучно  пристигнахме във Варна. Бях помолила мъжа ми да дойде с колата, не ми се мъкнеха два сака по претъпканите градски автобуси. Слиза той и аз се опулвам – долната му устна виси настрани, а целият му вид е като пред умиралка. Притесних се. Хванал го летния вирус с разстройство и повръщане, отделно свистяща кашлица от преди да тръгна, нелекувана правилно… нахоках го и след много настояване от моя страна, щото „Абе нищо ми няма, ще се оправя“, отидохме до неотложния кабинет в Окръжна. Там установиха наченки на бронхит, купихме лекарства и се прибрахме. Аз отидох на семейната сбирка (сама, болният остана да лежи) и двете с Дени заразказвахме впечатления от почивките си. На случката с асансьора и как го раздвижвам много се смяха. А за пушенто без гащи изчаках баща ми да си тръгне ( Татко, не чети това ! Хахахаха).

Почивката свърши. А остатъкът от отпуската ще прекарам в боядисване на стаи и разправия със застрахователи… и търсене на нова кола. Ох… и разстройство с повръщане.

Ето и снимките (линковете са към публикации във ФБ )

Кафето на пясък с чер пипер против уроки

Пазим с Ефенди

Многоликият Истанбул; желязната църква

Аквариумът

Като в „Сексът и градът“

Вечеря с програма на Босфора

Луд град с ред в хаоса

Разходка по Босфора, резиденция Бейлербей и джамията Чамлъджа

Пеещите фонтани във Watergarden и забележителностите по пътя

© 2023 Илиана Дечкова