ЗАЩО ЧУЖДЕНЦИТЕ ИДВАТ ДА ЖИВЕЯТ У НАС И КАКВИ СМЕ НИЕ В ТЕХНИТЕ ОЧИ?
В последните десетина години стана масова практика чужди граждани, предимно от Западна Европа да в България и да остават тук за постоянно. Рядко са работещи, повечето от тях са пенсионери. Идват тук, на гости на приятели, не знаят езика, но в някакъв момент решават да останат… временно или за постоянно. Защо? – е основният въпрос. Кое ги кара да оставят семейство и приятели, всичко родно и познато и да се впуснат в това приключение? Не се ли страхуват, че няма да се справят най-вече заради езиковата бариера?
Ще видите различни гледни точки, различен начин, по който чужденци от една и съща народност възприемат България и българите – различен както от нашите възприятия за самите нас, така и между тях самите. Някои от тях познавам лично и съм общувала достатъчно, за да ги опозная. Ще ви разкажа и моята гледна точка.
БЕРНАРДИНО САНТАРЕЛИ
Бернардино или просто Дино, както го наричат всички е 70-годишен италиански пенсионер, разведен. Има две дъщери, които живеят в Италия, радва се и на внуци. В България е от около 6 години, в момента има връзка с жена-българка. Тя и детето и са неговото семейство сега.
Дино пристига в България за първи път през 2016 г. за кратко на почивка. Морската столица му харесва и през 2017 г. се мести за постоянно. Казва, че ако върне времето назад, отново ще вземе същото решение. Разказва още, че Италия не му липсва, през тези години се е върнал там само веднъж, за да види внуците си и да подреди нещата си там. Останал е само няколко дни. След това пали колата и се впуска в приключението, наречено България.
Живее под наем в центъра на Варна, буквално на една пресечка от Морската градина. Тук се чувства добре, градът му дава чувството за сигурност и спокойствие и свобода на движение. Все още се чувства чужденец, когато е сред хората, но в същото време и един от тях. Дино казва, че като култура и манталитет си приличаме. За да запълни свободното си време е регистрирал фирма за консултации. Помага на други него ви съграждани да се установят тук или да развиват бизнеса си. Асистира им за издаване на лични документи, регистрации на автомобилите им в КАТ, придружава ги в болницата, в банката, помага им да си намерят жилище. Оказа се, че Дино познава добре българското законодателство, в някои отношения по-добре от самите българи. Когато няма работа в офиса, запълва времето си с работа в градината или майстори нещо.
Попитах го кои са съществените разлики според него между двата народа, какво отрицателно забелязва той в нацията ни като чужденец. „Храната“ – беше първото, което отбеляза и ме накара да се усмихна. Разбира се! Кухнята ни е много различна. И изобщо според него вкусовете ни като цяло доста се различават. Харесва баница и пърленка, печено свинско и местните плодове и зеленчуци. Относно качествата на характера на нацията като цяло, Дино смята, че българинът е лишен от фантазия и рядко предприема лична инициатива за каквото и да е, не са прецизни в нещата, които правят, често лъжат и са опортюнисти (нагаждат се според ситуацията, често газейки принципите си с цел да извлекат временни облаги за нещо). Други слаби черти, които е забелязал са липсата на чувство за дълг и навика на българина да не изразява гражданска позиция; не планират бъдещето и живеят ден за ден. С всичко това разбира се не цели да ни обиди. Напротив. Подчертава няколко пъти, че е благодарен на народа и държавата ни затова, че се чувства приет и уважаван. И точно заради това отношение на България към него от доста време се чувства като у дома си. Общува еднакво добре и пълноценно както сънародниците си, така и с българите. Въпреки езиковата бариера. Към днешна дата разбора добре български, знае отделни думи и фрази, но му е трудно да говори. Въпреки това в ежедневната си комуникация с местните се справя много добре и се чувства спокоен. На въпроса ми дали мисли някога да се върне в Италия, отговорът му беше категорично НЕ. Защото животът му във Варна е по-добър от финансова гледна точка и живее по-спокойно.
От позицията на автора: Запознах се Дино през декември 2019 г. Работех в кол център, бях подала предизвестие за напускане и си търсех работа. Моя колежка-италианка ме свърза с него, търсел си асистент на половин работен ден. Видяхме се и приех работата с уговорката, че ще започна след средата на януари. Това, което трябваше да правя, аз всъщност го вършех отдавна – да придружавам италиански граждани по институциите, да им изготвям и превеждам различни документи и т.н.
Това, което ми направи впечатление в Дино беше, че държи много на реда и лоялността. А това, което ме накара да му се възхитя – широко скроената му душа. С времето станахме повече приятели, отколкото шеф и асистент. Разказваше ми за живота си – шарен и интересен, изпълнен с динамика и предизвикателства. Останал рано сирак, изпратен като военен на работа в Африка преди да навърши 20, Дино беше повече човек на света, отколкото италианец. Маршал от МО, собственик на футболен отбор, човек, който никога не стои бездеен. През годините е оставил много след себе си там, о т където е минал: къща, градина, красива ограда… И не просто прави, а твори – от нищо, с двете си ръце, много фантазия, малко труд и пари той умее да връща живот на стари, изхвърлени и уж ненужни предмети от всякакво естество. Другото, което ме впечатли в началото не само в него, но и в другите му сънародници беше този свободен от рамки начин на мислене. Когато тръгнат да правят нещо, тези хора не мислят толкова кое ще им попречи, а се съсредоточават върху това как ще се случат нещата. Не се страхуват да бъдат предприемчиви, авантюристи и да рискуват, не се ограничават в решенията си само защото не владеят езика, а търсят начин да преодоляват препятствията по пътя си. Нещо, което в голямата си част не е толкова характерно за българите (лично мнение).
© 2023 Илиана Дечкова