“Sicilia antica dellu mi cori, quanti ricchezzi ch ‘a’tteni tu!” – “Древна Сицилия, на моето сърце, колко богатства, притежаваш Ти.”
Ден 3 – 23 февруари, петък – Таромина
Много хубави отзиви имахме за този град от приятели и познати. Намира се на около 60 км на север от Катания, в подножието на Етна. Древния град е разрушен от арабите, а днешният е построен през Средновековието. През 19 и 20 век градът става един от най-важните туристически центрове на Сицилия. Пътувахме до там с влак. Изобщо в Италия междуградския транспорт е много добре уреден. Влакове и автобуси вървят редовно и лесно се достига всяка точка. Повървяхме доста до гарата, защото уж беше близо, за да ползваме автобус… ама не съвсем. Стигнахме до гарата и предвидливо си купихме двупосочен билет. Цена: 22 евро в двете посоки на човек. Пътуването беше приятно, около час. Нищо общо с БДЖ. Тоалетната чиста, сама си пуска водата, хаха, има вода, сапун и машина за сушене на ръце – неща, от които в нашите влакове няма и помен. Слязохме на гарата – гара Таормина Джардини и сякаш се пренесохме в друго време. Имах чувството, че съм на път за Хогуортс и търся перон 9 и ¾. Срещнахме едно семейство българи, заговорихме се. После всеки по пътя си. Ние се мотахме до тоалетна, излязохме от другата страна… и установихме, че горе до града можем да стигнем само с автобус, пеш щеше да е истинско предизвикателство. Успяхме да се качим. Това е предимството да говориш местния език – дочуваш нещо наоколо и се ориентираш, питаш… и си спестяваш часове катерене. Автобусът, който минава на 15 мин. се заизвива по тесните, зигзагообразни шосета. Напомни ми на прохода Троян-Кърнаре в долната част с безбройните остри завои на зигзаг. Цена на билетчето 1 евро.
Спряхме в най-горната част. Порта Месина и Порта Катания са двата главни входа, които маркират краищата на пешеходната улица „Корсо Умберто“. Портите са построени в отбранителните крепостни стени, защитавали някога древния град Таормина. Порта Месина е по-новата от другата и първоначално е наричана Порта Фердинанда, като датира от периода на Бурбоните през деветнадесети век. „Корсо Умберто“ е главната пешеходна улица. Тя преминава през историческия център на града, а по протежението ѝ има много магазини, кафенета и ресторанти, а вечер е винаги оживена с местни и туристи. Стигнахме до площада и Дуомото и пред нас се откри спираща дъха гледка. Бяхме в най-високата част, от където се виждаше цялото крайбрежие, заснежената Етна се издигаше величествено, а най-долу беше кацнал остров Isola Bella – гордостта на Таормина. По пътя хапнахме на крак. Надникнах в църквата и в една съседна сграда, където имаше изложение на занаятите. Снимахме се… Беше много ветровито през цялото време, а аз бях без яке, с тънка блузка. В един магазин попаднахме на намаления и се сдобих с нова блуза, тънка, но вълнено-памучна, която определено ме пазеше повече от вятъра.
С Дани решихме да слезем до крайбрежието пеш. Пуснахме навигацията и тръгнахме. Мен определено вече си ме боляха краката от целодневното ходене два дни, но не си и помислих да се отказвам. Криволичихме по много тесните улички, красиви, цветни и с ужасно стръмни стъпала. По пътя минахме покрай Градините на вила Комунале (Villa Comunale di Taormina). Обществената градиа с безплатен вход е една от най-хубавите забележителности в Таормина. Градините и декорациите са създадени по идея на британската благородничка лейди Флорънс Тревелян, наричани victorian follies. Те са лесно достъпни от централната част на града и служат за място за разходка и почивка както от парещото слънце, така и от натоварения градски живот. Вятърът се засили и започнах да се чувствам като във Варна. Продължихме надолу. Оказа се, че имаме още много да вървим. Ту влизахме в някакви малки улички с много стълби, ту излизахме на шосето. Още се чудя как на такова място живеят хора – да качваш и слизаш ежедневно стотици стълби… как изобщо са строили този град в тази скала, как са си пренесли мебелите на това невъзможно място… ей такива въпроси ме тормозеха. Пътят криволичеше и много се уморихме. Но, луд умора няма. Със сетни сили стигнахме до последната права – отново стълби. Докато слизах си дадох сметка, че после трябва да ги изкачвам, но бързо изхвърлих тази ужасяваща мисъл от ума си. Слязохме на плажа. Никакъв пясък, само камъни. Пред нас от ляво се извиваше малък полуостров, до който така и не отидохме. В дясно беше Красивият остров. От брега го делеше тесен провлак, а вълните на Йонийско море го заливаха и от двете страни. Минаването беше лесно, стига да се събуеш.
Стана студено, имахме спешна нужда от тоалетна, но такава нямаше. Имаше няколко затворени заведения, които явно бяха сезонни. Дани седна на едни пластмасови столове, а аз реших, че ще стъпя на острова… само малко да си почина, че не можех да се наведа да се събуя, толкова ме болеше всичко. В далечината виждахме хора там и разбрахме, че островът е затворен за влизане и обиколка. Но все пак не се отказах да пресека пясъчния провлак. Събух се и… ужас! Отекли от ходене крака и ходене на босо по камъните не е добра комбинация. Стъпах на едрия пясък, краката ми потънаха, но водата беше топла. Прибягах на другия бряг. Имаше група чужденци, които пиеха бира и се забавляваха. Помолих да ме снимат, поседях малко да се насладя на изживяването и се върнах. Тръгнахме нагоре, а стълбите сякаш се бяха утроили. Със сетни сили и много пуфтене стигнахме до шосето. Влязохме да се постоплим в едно заведение. Тоалетна, кафе – разбрахме, че спирката е на десет метра, но автобусът за гарата минавал на половин час. Имахме късмет – чакахме само няколко минути.
На гарата се заприказвахме с една туристка от Чехия. Тя ни подсказа, че няма нужда да чакаме влака за 18:45 ч., който е до Катания, а можем да се качим на по-ранния за Сиракуза. Беше регионален, така че биета ни ставаше. По-рано служителката ни беше предупредила с този билет не можем да се качим на Interregionale, който е друга категория и е по-скъп. Нямаше вече служител да продава билети, а машината не работеше. Група туристи се опитваше да се сдобие с превозен документ, но май така и не успяха. Оказаха се чехи и се запознаха с нашата нова познайница. След малко ние и върнахме услугата като и казахме, че преди качване трябва да си чекира билета на малките машинки. Появи се едно момче от Малта, заприказвахме се и с него. Малтийският език звучи като италианския.
Прибрахме се и пак мръкваше. Този път предвидливо се качихме на автобус от гарата до площад „Паоло Борселино“ – нашата отправна точка за разходки извън града. Автобусите в Катания са стари и малко раздрънкани. За сравнение – във Варна са по-нови и хубави… да не вярваш. Уморени, но доволни се добрахме да квартирата. Душ, хапка, пийка и в леглото.
© 2024 Илиана Дечкова