Специфични нарушения на способността за учене

Споделете тази публикация на:

публикувано и в БГ НАУКА

Дефиниция на понятията

Ученето е целенасочен и рационално организиран процес за усвояване на социалния опит в неговата обобщена и систематизирана форма, като запазва своето основно свойство да води към прогресивни и относително трайни промени. Най-простата форма на учене е ученето чрез имитация, т.е. чрез повторение на вече наблюдаван процес. Друга форма на учене е ученето чрез придобиване на знания (обучение чрез проучване). Освен гореописаните форми на учене, съществува и така нареченото учене чрез опит. При тази форма индивидът усвоява дадени умения по метода на пробите и грешките. Съществуват два основни подхода за учене: неформално учене – ученето от ежедневните ситуации, осъществяващо се през целия живот на индивида и формално обучение – това е ученето (или образованието), което се извършва в учебните заведения.

Децата са силно податливи на внушение, затова възприемат поднесената им информация с всичките си сетива, възприемат и поведението на учителя. Те му подражават, той е пример за тях, възприемат неговите истини и ценности, съпреживяват неговите настроения и по този начин изграждат представите си за света. Затова и отговорността на учителя е изключително голяма. Чрез урока учениците изграждат представи, понятия, образи, формират система от знания, умения и компетентности за опознаване на света в който живеят и евентуално, при възможност от тяхна страна за промяна на същия този свят. Развиват умения за прилагане на усвоените знания в нови, нестандартни ситуации. Но деца на една и съща възраст демонстрират големи различия както във физическото, така и в психичното си развитие.

Терминът специфични нарушения на способностите за учене се наложи в през последните години. Изследванията показват, че това нарушение засяга близо 10% от населението на света. Този термин се използва, за да опише онази част от учениците, които имат определени затруднения в овладяването на училищните умения. Нарушението на способността за учене е сериозна и продължаваща трудност с една или повече от следните области на обучение – четене, правопис, писане и математика. Дете с подобно увреждане ще има ниски способности в една или повече от тези области, когато се вземат предвид неговите образователни възможности, възраст и други способности. Нарушенията на способността за учене понякога се наричат ​​специфични увреждания в обучението, затруднения в обучението, специфични трудности в обучението и дислексия. Нарушенията на способността за учене трябва да бъдат оценявани и диагностицирани от професионалисти. Тези разстройства не се дължат на невъзможност за учене, мозъчно нарушение, травма или умствено изоставане. Децата с тези нарушения имат нормални до високи нива на интелигентност, но са с нарушена способност за четене, писане и/или математически умения.

Идеята за приобщаващо образование

В днешното общество все още е спорен въпросът къде е мястото на деца със СНСУ. Трябва ли те да са в „нормално” училище, заедно с останалите деца на своята възраст или имат нужда да бъдат обучавани в отделни класове, където да контактуват предимно със себеподобни? Отговорът на този въпрос лежи в идеята за приобщаващото образование.

Тази идея се заражда в рамките на мащабни изменения в разбиранията за ценността, правата и достойнството на човека, на политиките, механизмите и социалните промени, определящи неговия статус и житейски просперитет. Идеята за приобщаващото образование е възможност за ново осмисляне на предизвикателствата от социален, морален и икономически характер, насочени към осигуряване на равнопоставеност на хората по отношение на пол, расова, национална, етническа, религиозна принадлежност и увреждания с различен характер. Богатото човешко многообразие в обществото и уникалната позиция на човека в него все по-настойчиво поставя въпроса за отношението ни към различието, което ни залива от всички страни: да се страхуваме ли от различието, или да продължаваме да го игнорираме с привидна толерантност и остарели подходи на социално взаимодействие? В търсенето на широк обществен и морален консенсус за правата и достойнството на човека няма лесни и еднозначни отговори на въпросите, натрупани с години и предизвикали толкова много дебати.

Децата, нуждаещи се от «специални душевни грижи», по определението на австрийския учен д-р Рудолф Щайнер, са призвани да помогнат на останалите хора да формират човешки качества и «острови-общности», в които да се съхрани истинската човечност, истинското братство и равенство между хората. Използвайки антропософските идеи на Р. Штайнер австрийският педагог Карл Кьониг (1902—1966) създава специално училище в Шотландия за лица с отклонения в интелектуалното си развитие през 1940 г. — така възниква първата общност Кемпхил (близо до Абърдийн) за деца с нужда от специални грижи, където се полагат основите на концепцията за специалните потребности в душевното им развитие. И докато нацисткият режим прегръща идеята за „унищожаване на недостойния за съществуване живот“ в Шотландия започва изграждането на основата на бъдещите лечебни общности за живеене и работа, в които да разцъфти най-доброто у човека.

Посланията на К. Кьониг са много, но най-важното от тях е, че човекът, който се нуждае от специална душевна грижа, не е по-малоценен и по-несъвършен от останалите. Такива хора принадлежат толкова към човечеството, колкото и всички останали. Дори смята, че в голяма степен е са-близо до Духовния свят, защото връзката им с този свят е по-непосредствена. Такива хора не могат да се справят сами. И задачата на обществото е да върне достойнството на тези хора, да ги приобщи към социалния и културен живот. На практика хората с нужда от специална душевна грижа помагат на другите да формират в себе си качества, които да помогнат на цялото човечество да се съхрани.

Приобщаването на всички деца в образованието е предизвикателство, което предполага преосмисляне и практически промени на цялата образователна система. От приобщаване се нуждаят не само децата с увреждания, а и тези, за които езикът, на който се провежда обучението, е различен от майчиния, тези, на които способностите са по-ниски или по-високи от нивото, на което се провежда обучението, болни деца, изложени на риск от изключване …въобще на ВСИЧКИ живеещи в общността деца. Приобщаващото образование означава, че всички ученици в едно училище, независимо от техните силни или слаби страни в която и да било област, стават част от училищната общност.

За разлика от интегрираното образование, където акцентът е върху физическия достъп и посещаемостта на училището от страна на деца със специални образователни потребности и очакванията са детето да се промени, за да отговори на общообразователните изисквания, при приобщаващото образование училището като система е готова да се промени, за да отговори на нуждите на всяко дете.

Приобщаващото образование се приема като по-висше ниво от интеграцията, действително като обучение за всички. И това е така, защото е важно не само да се гарантира достъп до образование, но да се осигури смислово участие, постижения и успех за всички деца, съобразно с потребностите и силните им страни, с което да се подпомогне овладяването на важни житейски и социални умения. Приобщаването предполага равни възможности за участие и научаване, като се зачита личният избор при изготвяне на образователната програма и осигуряването на педагогическата подкрепа. „Приобщаване“ означава много повече и от „включване“. Често системата на образование включва децата, но не им осигурява поддръжка, докато приобщаващото образование предполага децата да са част от общността, да получават адекватна подкрепа да учат, да участват, да развиват пълния си потенциал, да се сближават с другите, да се чувстват приети и ценени и да преживяват успех в ученето и в живота.

Участие означава учене в сътрудничество с другите и чрез споделяне на опит. То изисква активен ангажимент към ученето, възможност да изразиш мнението си относно образованието и то да бъде чуто. Или, същностно погледнато, да бъдеш признат, приет и оценен заради самия себе си. За да се постигне успешно приобщаване на всички деца и ученици, образователната институция трябва своевременно да разпознава и задоволява образователните им потребности, като се използват най-подходящи езици за комуникация, методи и средства и се прилагат различни стилове и равнища на обучение. По този път следва да се гарантира качествено образование за всяко отделно дете чрез адекватни учебни програми, организационни мерки, преподавателски стратегии и използване на ресурсите и партньорства с родителите и общностите. Всичко това може да се осъществи чрез добре обмислена и целесъобразно планирана допълнителна образователна подкрепа, която да отговаря на особеностите и потребностите за развитие на обучаваните.

Дислексия – специфично разстройство на четенето

Терминът идва от гръцки и буквално означава „трудна дума“. Дислексията е с неврологичен произход и е комбинация от затруднения и способности. Тя е наследствена и е едно от най-често срещаните неврологични нарушения (от 5 до 17%); не се дължи на интелектуални или зрителни проблеми, нито на неадекватно обучение. При това разстройство са засегнати главно уменията за разбиране на прочетеното, за разпознаване на прочетените думи, за четене на глас и изпълнението на задачи, свързани с четенето. Дислексията често се придружава от затруднения в правописа, които понякога продължават в юношеството. Страдащите от дислексия обикновено разместват буквите в думите, бъркат последователността при изписване на букви и думи, виждат някои букви изписани огледално и често бъркат букви с подобно графично изображение като изписват „Б“ вместо „Д“, „Н“ вместо „П“ или „Т“, бъркат „О“ и „У“, „Ъ“ и „Ч“. Бъркат и думи и букви с подобно звучене. Също често им е невъзможно да разпознаят една дума при изговаряне, въпреки, че я знаят в писмен вид. Или разпознават дадена дума веднъж, но когато срещнат същата дума отново се затрудняват при четенето и разбирането й.

През последните годините, теорията за фонологичния дефицит се утвърждава като най-точната и добре представяща това състояние. Тази теория може да се обясни по следния разбираем начин: Говорът е естествена и наследствена способност, докато четенето е умение, което изисква учене. За да се научат да четат, малките трябва да разберат, че буквите и поредицата от букви (думите) представляват/изразяват говоримия език. Те трябва да осъзнаят, че думите от нашия език могат да бъдат „разбити“ на по-прости езикови единици (фонеми) и че буквите в писмения език изразяват тези звуци (фонемите). При дислексията разбирането на този механизъм на действие е нарушено. Четенето се състои от два главни процеса: декодиране и разбиране (на изписаните думи). Нарушението на фонологично ниво при дислексията затруднява способността за „разбиване“ на говоримите думи на фонологични частици и свързването на всяка буква със съответстващата й фонема. Така, четящият изпитва първо затруднение в декодирането на думата и след това в идентифицирането й. Тези нарушения в ниските нива на езиковите функции (фонологично ниво) възпрепятстват достъпа до по-високите функции на езика (способността да извлечеш смисъл от написания текст). Например, ако приемем, че някой знае много добре значението на думата „природа“, но не може да декодира написаната дума и съответно да я идентифицира, то, то ще изглежда, че той не знае значението на думата.

Брус Дженър, бивш американски атлет и олимпийски шампион по декатлон от 1976 година, описва своето детство с дислексия така: „ако си дислексик, очите ти работят добре, мозъкът ти работи добре, но има някакво малко късо съединение в жицата, която свързва мозъка и очите ти.“ На практика изследвания, с електроенцефалограм и магнитен резонанс, показват значителна разлика в активацията на мозъчните структури, които са отговорни за процесите на четене и разбиране на езика, между хората с дислексия и тези без. При хората с дислексия се наблюдава тази активация е значително по-ниска, в сравнение с хората с нормални училищни умения и четене. Тази по-ниска активация, на определени мозъчни структури, се среща в различни членове от семейството и в най-ранна възраст. Изследванията разграничават и две разновидности на дислексията. Едната се определя като силно генетична, с IQ нива над 100, а другата, като по-повлияна от средата, с IQ нива под 100. Днес, за щастие, това нарушение може да бъде преодоляно. Тъй като при дислексията не се наблюдават други мозъчни нарушения или ниска интелигентност, с помощта на различни специфични занимания могат да се постигнат завидни резултати на подобрение в уменията за четене. Резултатите от редица изследвания показват и по-висока активация на мозъчните структури, отговорни за четенето, след тези трейнинги. Но първата и най-важна стъпка е адекватната и правилна диагноза. Често, децата, страдащи от това нарушение, изпитват сериозни затруднения и проблеми в училище. Те осъзнават, че не са „глупави“, но резултатите им показват друго. Това предизвиква объркване у децата и навременната намеса и откриване на този проблем е от огромно значение.[9]

Въпреки трудностите при четене, писане и проблемите при обработка на възприеманата информация, хората, страдащи от това заболяване, не са умствено изостанали, даже напротив, при мнозина се наблюдават уникални способности в други направления, граничещи с гениалност. Много любопитни са, имат богато въображения, мислят в картини, мисълта им тече много бързо, имат силна интуиция, целеустремени са. Много известни личности страдат от дислексия, сред които са Шер, Джон Ленън, Роби Уилямс, Орландо Блум, Джак Никълсън, Куентин Тарантино, Агата Кристи, Леонардо да Винчи, Пикасо, Уолт Дисни, Моцарт, Бетовен, Уинстън Чърчил, Джордж Буш, Ханс Кристиян Андерсен, Бенджамин Франклин, Айнщайн, Галилео Галилей.

Все още е спорно дали дислексията е болест или състояние. За това и не се нуждае от лечение в истинския смисъл на думата. Важно околните да са наясно, че не трябва да унижават страдащия заради липсата на грамотност или говорните му проблеми, а точно обратното – да стимулират развитието на другите му уникални качества. Ранната консултация с педагог и психолог, при поява на първите симптоми е много важна, за да може детето по-лесно да преодолее трудностите.

Дискалкулия – специфично разстройство на аритметичните умения

Дискалкулията е свързана с основните аритметични способности. Тук трудностите се изразяват във възприемането, разбирането или възпроизвеждането на количествена или пространствена информация. Учениците с дискалкулия помнят трудно факти, дати, цифри и процедури, не разбират простите концепции за числата и смятането, а понякога бъркат цифри и букви. Това нарушение пречи и на способностите за запомняне и разпознаване на часа, особено при аналоговите часовници. Децата с дискалкулия трудно пресмятат цени и измерват скорост или температура. За да се постави правилна диагноза, трябва да се изключат различни зрителни, слухови и/или интелектуални нарушения. Аналогично с дислексията, хората с дискалкулия показват значително по-ниска активация на мозъчните структури, отговорни за извършването и разбирането на математическите термини и операции. Резултатите от тези изследвания показват, че когато лица с дискалкулия и такива с нормални училищни умения работят с числа (прости изчисления или назоваване на числа), лицата с дискалкулия показват значително намалена мозъчна активация в определените за това мозъчни структури.

Диспраксия – нарушена способност за концептуализиране, организиране и насочване на съзнателното движение.

Децата с диспраксия имат нисък мускулен тонус или хипотония. Важна подробност е, че не е задължително моторните умения да затрудняват детето (например при церебралната парализа или мускулната дистрофия). Проблемът е на психологическо, а не физическо ниво  и се изразява в неспособността да се възприеме и разбере, планира и/или изпълни движението. Често такива деца изглеждат тромави и непохватни, трудно усвояват грубите моторни движения, свързани с баланс и координация, както и фините, свързани с работа с предмети. Писането за тях е трудно, както и усвояването на клавиатурата. В зависимост от засегната зона, диспраксията може да бъде:

  • зрително-пространствена – развитието на фината зрителна моторика дава трайно отражение върху усвояването на пространството, координацията око – ръка и разбира се, развитието на зрителния анализ, който страда по отношения на идентификацията на образа свързана с ротация, симетрия, част от цяло; пространствена локализация, триизмерно виждане. Зрително-моторните нарушения дават отражение и върху когнитивните процеси – внимание и памет.
  • орална (вербална) – затруднено произнасяне на звуците, сричките и думите. То се дължи на слабата координация между устните, езика и челюстта, породена от трудността в съзнателната организация на тези мускули, а не например, от мускулно разстройство;
  • моторна – нарушение на координацията на мускулите на крайниците в етапа на програмиране последователността на движения и жестове;
  • особената форма на диспраксия, която се изразява в неспособност да се извършват символични жестове на имитация.

Понякога хората с диспраксия могат да бъдат твърде чувствителни или нечувствителни към шум, светлина или допир. Могат и да не разчитат правилно общоприетите знаци или да не чувстват добре позицията на собственото си тяло. При хората с диспраксия са засегнати само определени зони от мозъка, но причините за това все още са неизвестни. И все пак корените на болестта могат да бъдат отнесени към: последстивя от преждевременно раждане, мозъчна травма, инсулт или специфични смущения в развитието на детето без наличие на мозъчни проблеми, умствена недостатъчност или психически отклонения. И тук, както при дислексията е важно да бъде открита навреме, още преди детето да тръгне на училище. За жалост родителите често забелязват късно специфичните нарушения и си обясняват несръчността на децата си с невнимание или липса на желание от тяхна страна, дори с недостатъчна интелигентност. А понякога тези симптоми се отдават на травмиращи странични обстоятелства като развод, преместване в друг град и т.н.

Диспраксията все още не е навлязла в обичайната обща медицинска практика, поради което не се извършват редовни прегледи за установяването й. Диагнозата се поставя от  невролог и евентуално с радиомагнитен резонанс; от невропсихолог, който прилага тестове за нивото на еволюцията на болестта и вида й; чрез психометрични изследвания при психолога. Тестовете са съобразени с възрастта на детето. Целта им е да се прецени богатството на речника му, доколко то разбира смисъла на определени изображения, може ли да сглобява предмети, да намира сходството между два предмета и т.н. Обикновено децата с диспраксия показват много лоши резултати в областта на жестовете и ориентацията и нормални резултати в концептуалните задачи. Ако детето е на повече от 6 години е добре да му се обясни диагнозата, за да може то да се освободи от комплексите си. То не е по-малко интелигентно от другите и не му е нужно повече време за усвояване на учебния материал. Просто при такова дете до мозъка му не достигат всички необходими съобщения и затова не може да реагира адекватно.

Необходимо е всички от обкръжението на детето да са информирани за заболяването му – учители, членове на семейството, семейни приятели. И трябва да им е ясно, че диспраксията няма нищо общо със слабоумието или психическите отклонения. Тя се определя като смущение в менталното развитие, свързано със социокултурния контекст. Информираността на околните е важна за успокояване на атмосферата. Детето ще се чувства разбирано и доволно, че получава адекватна помощ. Преподавателите могат да адаптират учебните задачи с помощта  на психолог или да разработят напълно персонализирана програма. Вкъщи родителите имат ролята да участват в домашните занятия, в практикуването на някой спорт или възприемането на определени жестове от всекидневието. Но ако болестта е напреднала, обучението трябва да бъде поверено на специализирани центрове и програми.

Хиперактивност и дефицит на вниманието (ХАДВ)

ХАДВ не се дължи на лошо възпитание, а е резултат от комбинация от фактори. Те включват промени в тези части на мозъка, които контролират импулсите и концентрацията (невробиологични фактори), а също генетични (наследствени) и фактори от средата. Децата с хиперактивност и/или дефицит на вниманието често се държат не според възрастта си и е трудно да се предвиди поведението им. За тях е трудно да завършват започнатите задачи, особено когато им е скучно, да превключват на нови, да задържат вниманието си дълго на едно място и много лесно се отвличат и разсейват. Дефицитът на вниманието може да бъде както с или без хиперактивност. Понякога се използва термина „хиперкинетично разстройство“. Това състояние се свързва с импулсивност, хиперактивност и невнимателност и често пречи на децата да учат и да се социализират добре. Децата могат да бъдат и хиперактивни, импулсивни, да имат постоянно менящи се настроения и да страдат от „социална тромавост“.

Английски автори твърдят, че между 3 и 7% от децата в предучили-щна възраст са засегнати от някаква форма в хиперактивния спектър. Най-често ХАДВ се забелязва на петгодишна възраст, когато поведението на детето е по-екстремно от обикновеното „непослушание“. Проучванията показват, че около 80% от децата продължават да имат същите симптоми и по време на пубертета, а 67% продължават да изживяват симптомите и като възрастни.

Синдром на Аспергер

Синдромът на Аспергер е психично разстройство от аутистичния спектър. То се характеризира със значителни трудности в социалното взаимодействие и невербалното общуване, съпътствани от ограничени и повтарящи се модели на поведение и интереси. Отличава се от други разстройства от аутистичния спектър по относителното запазване на езиковото и познавателно развитие. Макар и да не са задължителни за диагнозата, често се наблюдават също слаба двигателна координация и нетипична употреба на езика. Синдромът на Аспергер (АС) – понякога наричан високофункционален аутизъм – има неврологичен произход и не се свързва непременно с влияние върху интелекта. Синдромът има различни характеристики и степени. Те могат да включват неочаквани отговори при промяна на поведението, трудности при разчитането на невербални знаци (езика на тялото) и при определяне на личното пространство, което води до затруднено общуване. Децата могат да се фокусират и фиксират твърде много върху някаква специфична тема и дори да развият обсесивни ритуали. Понякога са свръхчувствителни към звуци, вкусове, миризми или светлина. Обсесията е мисъл, която се задържа дълго в съзнанието и изпъква над останалите мисли. Тя причинява висока тревожност или чувство на вина и има отблъскващ за човека характер. В отговор на натрапчивите мисли се появяват компулсиите или обсесивните движения или действия. Под тяхно влияние болният се чувства задължен да извършва тези повтарящи се действия, които са подчинени на строги правила и при грешка в изпълнението им се налага повторение.

Учениците с АС са подчертано внимателни към детайлите и могат да бъдат много стриктни, точни, надеждни и отдадени на каузата. Това им помага понякога да бъдат много ценни в клас, когато някой от предметите е в сферата на техните обсесивни интереси.

Синдромът на Аспергер носи името на австрийския доктор Ханс Аспергер, който първи описва заболяването през 1944 година. Терминът синдром на Аспергер обаче се въвежда в медицината едва през 1981 година, тъй като работата на откривателя му е останала неизвестна за много дълъг период от време. Но болестта е диагностицирана чак около 1992 г. и оттогава броят на пациентите с него расте. Точната причина за новата болест на цивилизацията не се знае. Синдромът на Аспергер често се съпътства от гениалност. Така например в Силиконовата долина, деца с тази диагноза се срещат два пъти по-често, отколкото е средната честота за САЩ. „Аспитата“ имат висок интелект и стават добри математици и програмисти, обикновено имат феноменална памет, но почти никаква способност за социална адаптация.

Симптомите на Синдрома на Аспергер обикновено започват да се проявяват около тригодишна възраст. Въпреки че ранното им откриване е полезно, Синдромът на Аспергер може да бъде овладян на всяка възраст. Децата с поставена диагноза “Синдром на Аспергер”, представляват голямо предизвикателство в училище, защото техните съученици ги считат за странни и ексцентрични личности. Неумелото им поведение в обществото често ги поставя в ролята на “жертва” или “черна овца”.  Децата със синдром на Аспергер не могат да разберат същността на човешките взаимоотношения и общоприетите правила на обществото. Те са наивни и видимо не им достига “здрав разум” според общоприетите норми. Непреклонността и липсата на възможност да възприемат промените ги прави особено уязвими и склонни към стрес. В същото време те имат средно и над средното ниво на интелигентност и силна механична памет. Децата със Синдром на Аспергер последователно и педантично следват собствените си интереси, което по-късно в живота може да доведе до значими постижения. Не всички деца със Синдром на Аспергер са еднакви. “Типичните” симптоми се проявяват по индивидуален начин, специфичен за всяко дете. Ето защо, няма точна рецепта за подход в клас, който да бъде приложим към всеки подрастващ със синдром на Аспергер.

Аутизъм

Аутизмът е разстройство на социалното развитие, което засяга развитието на мозъка, а от там и поведението на човек. Аутистите живеят в свой свят. Това е генерализирано разстройство на развитието от така наречения аутистичен спектър, наблюдавано за пръв път от американския психиатър Лио Канър (Kanner, 1943). Паралелно с Канър австрийският педиатър Ханс Аспергер (Asperger, 1944) наблюдава сходни с аутизма клинични симптоми, които залягат в основата на Синдрома на Аспергер – друго разстройство от аутистичния спектър. Аутизмът, или аутистичният спектър, е с неврологичен произход и се характеризира с нарушения в социалните умения, езика и поведението. Думата спектър се използва, понеже трудностите се проявяват в различна степен при различните деца и докато при някои може да липсва вербална комуникация и очен контакт с останалите, при други може да има реч и те да се справят в социална ситуация. Някои хора имат „нормално“, обикновено ежедневие, други се нуждаят от подкрепа през целия си живот. Аутизмът не се „израства“ – детето с аутизъм става възрастен с аутизъм.

Има три сфери, в които всички хора с аутизъм изпитват трудности:

  1. Нарушението на социалните взаимоотношения:
  • неспособност на пациента да управлява социалните си контакти чрез невербално поведение (социална усмивка, мимика, зрителен контакт);
  • неспособност за установяване на отношения с връстници (силно изразена липса на интерес към връстници, липса на приятелства);
  • несподеляне на интереси или чувства с другите (не посочва интересни неща на другите);
  • липса на социално-емоционална обвързаност с другите (неуместно поведение в социални ситуации; липса на емоционални реакции, например утешаване; изглежда така, сякаш използват другите като предмети);
  1. Нарушенията на речта и езика:
  • речта липсва или е неразбираема за околните;
  • липсва компенсация на вербалната реч чрез мимика или жестове, липсва спонтанна имитация на действията на другите;
  • стереотипни, повтарящи се, своеобразни изрази, както и неологизъм, ехолалия, изговаряне на мисли на глас;
  1. Повтарящи се, стереотипни действия са:
  • стереотипни, необичайни действия или тясно ограничени специални интереси (ритуали, фиксирано наблюдаване на движещи се обекти);
  • стереотипни и повтарящи се маниеризми (въртене на пръсти пред очите, люлеене върху стол, подскачане);
  • занимание с части от обекти или нефункционални елементи от обекти (като колела на детски колички, очи на кукли) или необичаен интерес към аспекти на сетивата: фиксиране към определен мирис, вкус, докосвания.

Всъщност за повечето хора с аутизъм, езикът на тялото е толкова чужд, колкото е например клинописът. Но те срещат трудности и при разбирането на вербалния език, особено на шеги, жаргонни фрази, поговорки, метафори и пословици, както и на интонацията и изражението на лицето. Хората с аутизъм трудно разпознават и разбират чувствата и емоциите на другите хора, трудно изразяват своите, което прави трудно тяхното социално „вписване.“ Социалното въображение ни помага да разберем и предусетим поведението на другите, да осмислим абстрактни идеи и да си представяме ситуации отвъд ежедневните ни дейности. При аутистите трудностите със социалното въображение се изразяват в затруднение в подготовката за промяна и планирането на бъдещето, справянето в непознати ситуации, прогнозирането на това какво следва или какво би могло да последва, разбирането на реакциите на хората. Социалното въображение не бива да се бърка с липсата на въображение – много хора с аутизъм са много креативни и могат да бъдат художници, музиканти или писатели.

Аутизмът се проявява още преди 3-годишна възраст, но ранното му диагностициране е трудно, защото симптомите през първите две години са неспецифични. Основен инструмент за диагностициране на аутизъм е геномното секвениране. Търсят се мутации в екзонните участъци на гени асоциирани с аутизъм. Понастоящем в литературата са описани над 101 гена отговорни или свързани с изоставане или проблеми на умственото развитие. Честотата на аутизма се изчислява на 20 – 60 случая на 10.000 деца (Petermann, Niebank & Scheithauer, 2004). Момчетата са 3 – 4 пъти по-често засегнати от момичетата. От 75% до 50% от диагностицираните с аутизъм деца проявяват умствена изостаналост, а 30% развиват епилепсия, което потвърждава съмненията, че причината за аутизма е органична, респективно генетична. Отделни проучвания установяват аномалии в мозъчната кора и малкия мозък, както и повишени нива на серотонин в кръвта. Съществуват разнообразни теории за етиологията на аутизма, някои от които са подкрепени и със съществени находки. Смята се, че причината за аутизма е генетична, но точният механизъм на увреждане на гените е неизяснен. Аномалии в пре- и пери-наталното развитие на детето, например недостиг на кислород по време на раждането, са по-скоро следствие от генетичните аномалии на аутистичните деца, а не причина за развитието на аутизъм.

В заключение

Всеки човек се формира от различни противоположни тенденции. За формирането на речта трябва да се срещнат два противоположни потока: на слушане и на движение. За нормалното развитие на речта срещата трябва да е хармонична. Когато единият поток надделява над другия, се появява затруднение. Освен това много други процеси се развиват благодарение на срещата и уравновесяването на две противоположни тенденции. При хората със специални нужди има преобладаване на едната тенденция над другата. Но тези тенденции не присъстват само при „абнормност“; има ги у всеки от нас. „Специалните“ хора не са някакво чудо на природата, не принадлежат на някакъв съвсем различен клон на човешката еволюция, въпреки, че много хора смятат точно така. Те са просто хора, със същите формиращи сили като останалите. Просто при някои от тях тези сили са доведени до крайност. Целта е да се помогне за уравновесяване на тази крайност.

Учените-невробиолози създават и специални програми като FastForWord, които целят подпомагане на деца и възрастни с ХАДВ, Синдром на Аспергер, дислексия и други, така че въздействайки върху невронните връзки в мозъка, да се стигне до положителна промяна в поведението и когнитивните умения на децата и възрастните. Децата и възрастните с различни разстройства имат нужда да открият своите силни страни, интереси и таланти и заедно с лечението на разстройството, да развиват и силните си страни. Специалистите, учителите и родителите имат важна роля в откриването и подпомагането на децата в този процес.

 

Използвана литература:

  1. Лекционен материал на доц. д-р Стоянка Георгиева
  2. Сборник с доклади на участниците в проекта „Приобщаващо образование“.Университетско издание „Паисий Хилендарски”
  3. https://bg.wikipedia.org/wiki/Изучаване
  4. http://www.logoped-varna.com/learning.php
  5. https://www.institute-hr.com/нарушения-на-способността-за-учене/
  6. http://detskorazvitie.bg/Psychopathology/LearningDisorders.html
  7. https://zdrave.rozali.com/detski-bolesti-zdrave/dispraksiia-bolestta-na-nesruchnite-deca.html
  8. https://zdrave.rozali.com/zaboliavaniia-zdrave/disleksiia-bolestta-na-geniite.html
  9. https://svetulkite.com/zritelno-motorni-narusheniya/
  10. https://neuro-therapy.eu/2018/11/15/which-are-the-different-types-of-adhd/
  11. https://bg.wikipedia.org/wiki/Синдром_на_Аспергер
  12. https://neuro-therapy.eu/asperger-syndrome/
  13. https://bg.wikipedia.org/wiki/Аутизъм

© 2023 Илиана Дечкова

2 мисли за „Специфични нарушения на способността за учене

    1. Благодаря Ви. Това е част от моя курсова работа, когато правих проучване. Проблемът за съжаление е доста актуален. Радвам се, че статията е полезна. Ще се радвам, ако я споделяте.

Вашият коментар