“Sicilia antica dellu mi cori, quanti ricchezzi ch ‘a’tteni tu!” – “Древна Сицилия, на моето сърце, колко богатства, притежаваш Ти.”
Ден 4 – 24 февруари, събота
Като за последно се отказахме да ходим в Палермо и решихме да обиколим Катания. Имаше какво да се види. Красив и пъстър град. И много мръсен. В Сиракуза беше чисто, но тук улиците бяха просто много мръсни. Предния ден минахме през открития пазар, който работи само до обяд. Риба, месо, колбаси, сирена, плодове и зеленчуци – имаше от всичко. Аз се почерпих с една стрида. Решихме да хванем автобус, да се возим и да разглеждаме. Дани си беше наумила, че вечерта на пристигането ни сме минали през хубави квартали и искаше да ги разгледаме и на дневна светлина. Речено-сторено. Да, ама вместо да се качим на 524, пак от „Пиаца Борселино“, се метнахме на 523. По някое време решихме, че сме в някакво гето, с блокове, лъхащи на соца. Слязохме и две момчета ни успокоиха, че автобусите минават на 15 минути. Минахме отсреща и зачакахме. Върнахме се на „Борселино“ и тръгнахме на пешеходна разходка към познатия ни вече център. Хванахме една улица – магазини, заведения, катедрали и стари сгради – красота. Докато не ми се скъса чантата, в която носех пари, паспорт и т.н. Надникнахме в няколко магазина – цените парят, направо горят. Но късметът явно беше на наша страна и намерихме намаления. Сега имам нова, сива чанта от хубава кожа за 15 евро.
Седнахме да хапнем. Поръчах си паста с миди и пица. Пастата беше разкошна. Пицата обаче беше отврат. Това бяха най-лошо похарчените 9 евро в живота ми. Огромна, солена и безвкусна. Избрахме заведение, което хем е на главна улица, хем някакси беше отделено от потока хора с малки, кокетни саксии. После забелязахме в далечината някакво туристическо влакче. Хукнахме и след завоя стигнахме до няколко туристически автобуса. Разходка по крайбрежието с беседа за 15 евро. Качихме се. Беседата беше на запис на италиански, но за чужденците раздадоха слушалки и от едно приспособление до седалката си избираш език: руски, френски, китайски или английски. Минахме покрай гарата, показаха ни няколко паметника, останки от крепост на брега на морето, обсипано с черен вулканичен камък. Красота. Разходката продължи около час. Върнахме се в центъра и продължихме разходката си.
Катания е основана през VIII в. пр. Хр. Морският град е разрушаван цели седем пъти от вулканични изригвания и земетресения. На територията, където днес е разположен града са живеели хора още през 13 в. пр. Хр. Местното племе сикули дало името на селището – Катания. Градът е седалище на първия университет в Сицилия, основан през 1434 г. от Алфонсо V Арагон. През 1669 г., след поредното изригване на вулкана Етна, Катания е унищожена. Започва възстановяване на града, но през 1693 г. земетресение унищожава всичко, което жителите на града успяват да възстановят. През 1736 г. е издигнат фонтан със скулптура на слон, който се превръща в символ и пазител на града.
Целия си облик Катания дължи на Батисто Вакарини. Негово дело е и „Фонтана дел’ Елефанте“, създаден през 1735 г. Слончето е изсечено от вулканичен камък, донесен от Етна, поставен върху византийска колона. Слончето, носи на гърба си египетски обелиск, изписан с йероглифи, свързани с култа към богинята Изида.
Пиаца Дуомо е един от главните площади. В южния му край се намира „Fontana dell’Amenano“ – изключително красиво съоръжение. Съвсем наблизо е и рибния пазар, за който споменах. Имаше всякакви видове риба, продавачите на място приготвяха вкусна храна и изкусително примамваха посетителите. Пазарът работи до обяд всеки ден без неделя. Катедралата на Катания Друга забележителност, която непременно трябва да видите е „Бадия ди Сант’Агата“. Тази катедрала е една от седемте в Катания, посветена на светицата покровителка на града, също дело, отново на Вакарини, съчетаваща различни архитектурни течения. Замъкът Castello Ursino – това е единствената средновековна сграда, оцеляла след земетресението през 1693 г. За съжаление не можахме да го посетим, видяхме го само отвън.
Бенедиктински манастир “Свети Никола” – третият по големина в Европа. В момента е действащ факултет по хуманитарни науки към университета в Катания. Дани се прибра след разходката ни, а аз закрачих към манастира. Намерих го лесно, но до последната обиколка имаше около час. Тя пък продължаваше час и половина. За 10 евро с екскурзовод. Седнах на една пейка в двора да почина. Разбрах, че няма да успея да посетя Кастело Урсино, но казаха, че работи и в неделя и сметнах, че ще имаме достатъчно време преди полета.
Поведе ни младо момиче, разказваше интересно и увлекателно. Групата беше малка, семейство французи двойка немци, трима азиатци ( така и не се научих да ги разпознавам: китайци, японци, корейци – еднакви са ми). Манастирът отвътре беше внушителен, огромен и пълен с история. Съчетанието на вековен камък, книги и компютри беше удивително. Момичето ни качваше нагоре, после слизахме някъде под земята.
Първият женски манастир на бенедиктинския орден под името «Сан Бенедето» е документиран извън стените. Основателите Ругиери ла Матина и Алемана Лумело спонсорираха изграждането му през 1334 г., институция, увеличена с приходите на епископ Симоне дел Поцо преди 1394 г. През 15-ти век монахините се преместват на сегашното място, построено там, където се е намирал храмът на Ескулап.
След земетресението във Вал ди Ното от 1693 г. комплексът е възстановен между 1704 и 1713 г. Към днешна дата, след бомбардировките от 1943 г., които нанасят тежки поражения на сградата, великолепните стенописи са възстановени от Армандо Дилън. От април 2013 г. монументалният комплекс може да бъде посетен като част от обиколка с екскурзовод, която включва и останките от римски домус, открити по време на последните реставрационни работи, салона от осемнадесети век на манастира с обител и Стълбата на ангелите. Мястото притежава особен дух. Видяхме кухнята, където слугите на монасите са приготвяли храна с модерни за времето си съоръжения. Подземно огнище като огромно барбекю, отвори като кладенци, през които са придвижвали храната и уникални подземия с ниши, съчетани от бял камък и вулканични скали, където са съхранявали храната. Зад манастира имаше огромна няколко метрова стена от вулканични камъни. Излязох по тъмно и уморено потътрих подутите си крака към квартирата.
През това време Дани се понаспала и беше готова за разходка. Сменихме се. Аз опънах морно тяло и включих телефона в зарядното, а тя излезе. По някое време се чухме и решихме да се видим на площада. Бях много уморена, но да седя в квартирата в последната си вечер при това хубаво време беше грехота. Площадът беше пълен – събота вечер все пак. Музикант свиреше прекрасно пред статуята на слончето. Послушахме малко и тръгнахме нагоре. На тротоара художник рисуваше портрети с графит за 15 минути за 5 евро, тъкмо довършваше една жена, а преди мен имаше още една. Реших, че няма да пропусна. Дани тръгна нагоре да си търси място за сядане, а аз зачаках реда си. Ако трябва да съм честна не приличам много на себе си. Разтегнал ми е устните в някакво подобие на усмивка и ако имах сестра пак нямаше да си приличам с портрета. Но пък ми остана за спомен. Сега му търся рамка. Върнахме се пак при слончето и седнахме на стълбите пред катедралата. Бъбрихме, времето беше чудно. Много късно тръгнахме да се прибираме.
Ден 5 – 25 февруари, неделя
Дойде време да се прибираме. Полетът ни беше в 16:15 ч и този път се наспахме хубаво, вместо да ставаме в 7 ч. Неприятно ни изненада факта, че валеше. Дани излезе да купи храна за из път, а аз започнах да си прибирам багажа. Няколко загубени часа, в които бяхме планували да видим замъка Урсино, но не било писано. По някое време ни доскуча и решихме да тръгваме. Все пак не се знаеше кога ще хванем автобус, разписанията в Гугъл бяха много объркани. Дъждът спря колкото да стигнем до площад „Борселино“ и па заваля. Един мъж ни предложи да ни закара с такси за 5 евро на човек, вместо за 4 – цената на билета. Качихме се. И пристигнахме само за 10 мин на летището – твърде рано. Кацнахме на терминал С, а излетяхме от А. Но двата терминала са един до друг, не като в София. Пихме кафе, пуших, мотахме се, търсихме тоалетна… накрая от скука минахме проверката. Пак ме събуха и опипваха. Летището беше пълно, но намерихме къде да седнем. Купих малко сладки за домашните и си извадих хартиената книга като заместител на Сторител. После отвориха гишето за паспортна проверка, минахме и хоп – среща с нашите познайници от първата вечер на идване. Дъра-бъра… и чувам да обявяват полет на Уизеър за Венеция. Викам на Дани „Давай, ние сме“ хаха. Но отпуската свършваше. Полетът мина леко, този път почти не ме боля ухото. Кацнахме към 18:30 ч. наше време. Автобусчето ни закара на терминал 2 и се затътрихме към метрото. В подлеза се запознахме с още две дами от същия полет, разговорихме се. Една възрастна жена ни настигна и помоли да върви с нас да не е сама. Тя се прибираше от Германия и пътуваше за Бургас. От кацането на самолета, през паспортна проверка, придвижване между терминали, пътуване с метро стигнахме до автогарата след около час и половина, да не кажа повече. Полетът беше толкова…
Бяхме гладни, а всичко беше затворено. Автобусът ни беше за 22:30 ч. Имаше и други гладни като нас. Между жп и автогара има едно магазинче, което работи до късно – има сандвичи и т.н. Но Била беше още отворена, така че избрахме „прясна храна от топлата витрина“. Хапнахме набързо и дойде време да се качваме. От толкова проверки се обърках къде да показвам паспорт, къде бордна карта и вместо билета за автобуса тръгнах да си вадя паспорта. Време ми беше за сън. Пътуването беше кошмарно. Вероятно защото тялото ми беше прекалено изтерзано. Над 40 с травма на гръбнака… дойде ми в повече. В 5 ч сутринта на 26 февруари благополучно се прибрах. Бърз душ и в леглото. Поспах няколко часа. Алармата звънна към 11 ч. Станах… бях втора смяна на училище и въпреки, че учениците щяха да се зарадват на отсъствието ми, тръгнах с бодра крачка към ежедневието. До следващото пътуване.
© 2024 Илиана Дечкова