автор: Пенка Янева
Научавайки за диагнозата на детето, родителите преживяват много силни негативни емоции. Емоционалните преживявания на родителите преминават през различни етапи. Започва с въпроса „защо се случи на нас?“, търсене на отговори, връщане в миналото, спомени за постъпки или генетична обремененост.
Първоначалният шок, който настъпва при новината, че детето им е с увреждане е голямо психически сътресение и много родители го обясняват като „целият свят се срути върху мен“. Те се намират в безизходна ситуация и изпадат в отчаяние, жал, страх, чувство за несправедливост, безнадеждност и безпомощност. Това понякога води до нарушаване на взаимоотношенията на родителите, което пряко влияе на емоционалното състояние на детето.
Следващият етап е така наречената емоционална криза . Това е период на отчаяние или депресия. Родителят не може да се примири с факта, че детето му е с увреждане. Негативните реакции продължават, но не са така бурни. Изпадат в състояние на апатия, тих гняв, несправедливост, несигурност и отчаяние. Чувството за вина е често срещано явление. То е породено от убеждението, че заради тях детето е в това състояния и вина, че не са били способни да направят нищо за детето си. В този период родителите са песимистично настроени за неговото бъдеще. Те стават агресивни към обкръжаващата ги среда и има голяма вероятност това поведение да рефлектира върху бащата и да го отдели от семейството.
Възможно е бащата да прояви незаинтересованост към проблемите на половинката и детето си, да се отдаде на алкохола или на професионалната си дейност и накрая да напусне семейството си. Причините бащата да напусне семейството са много. Повечето ги описват като егоизъм и желание на бащите да избягат от задължения, ситуации и проблеми в отглеждането на дете с увреждания.
Има не малко случаи, които противоречат на всеобщите схващания. Бащите, не по-малко от съпругите си страдат, дори повече. Българският мъж в нашата култура е силен и непоколебим и ако жената изразява емоцията си плачейки, мъжа потиска тази емоция вътре в себе си и трудно отреагира на това напрежение. Този вид поведение прераства в дълбока депресия скрита във вид на безразличие. Създават впечатление, че са безразлични, а всъщност изпитват чувства на отчаяние, безнадеждност и безпомощност.
От друга страна майката, грижейки се за детето си, притисната от различни ситуации и проблеми може да предяви куп излишни претенции към съпруга си и на базата на това, да провокира неговото отделяне от семейството. Негативните семейни отношения и преживявания се отразяват върху психическото състояние на детето, като нарушават добрата комуникация с него и водят до възникване на дефицит на емоционален контакт и потребност от безопасност.
Гневът, който се поражда като нормална реакция на загуба при някои от родителите е насочен навън, като се търси вина у специалиста, който е водил бременността, партньора с генетична обремененост или лекарска грешка при израждането на детето. При други гневът се насочва навътре, обвинявайки себе си, че не е била достатъчно внимателна към своята бременност, като здравословно хранене, по-често посещаване на профилактични прегледи и др. Този вътрешен гняв в много случаи прераства в дълбока депресия.
Скръбта, подобна на преживяването на загуба на близък човек, която се проявява при много родители на деца с нарушения, се основава на база очаквания. Фактически детето е живо, но не е здраво и нормално като всички деца. В такъв случай родителите им се налага да променят своите настройки според здравното, моторно, интелектуално и социално развитие на детето им. Скръбта, дори преодоляна към даден момент, може отново да се появи в етап от развитието на детето, в който то не може да достигне.
Чувство за безпомощност и объркване – страх от бъдещето, дали ще се справят с отговорностите, които им предстоят, страх от реакцията на другите, дори срам да покажат пред света своето дете.
Привидното приспособяване към ситуацията е следващият период който настъпва при родителските преживявания при отглеждане на дете с нарушения. Тук родителите си изграждат неправилна представа за детето, която преобладава над действителността. Защитен механизъм, като непризнаване, че детето им е с нарушение е често срещано явление. Родителите не желаят да забележат увреждането на детето си и омаловажават и пренебрегват поставената му диагноза. Започват да търсят и комуникират с различни специалисти с желанието да чуят различна диагноза от вече поставената.
Отричане и неприемане. Много родители не приемат диагнозата и вярват, че детето им може да бъде излекувано. Търсят нови специалисти, скъпо струващи манипулации и операции, обръщат се към пара медици и методи за лечение или знахари. Всичко това води до продължителна загуба на време и пари. Отричането е първосигнална реакция на родителите. Те не могат да повярват, че в света им се появява дете, различно от другите. Инстинктивно изграждат нереални представи за диагнозата и развитието на детето, защото в повечето случаи по време на първите месеци, детето може да не изглежда различно от останалите
Търсенето на вина у другите е друг защитен механизъм, който може да се задейства у родителите. Например обвиняват лекарите за недоглеждане, неправилна манипулация или грешно действие извършено при бременността, раждането, ваксинирането или лечението на детето. Някои смятат, че за състоянието на детето е намесена свръхестествена сила, наказание за предишни лоши постъпки. Наличието на генетични смушения в рода води до взаимно обвинение на родителите за здравословното състояние на детето, или търсене на отговорност у другия за недостатъчна грижа, прозорливост и предпазване.
© 2024 Илиана Дечкова