автор: Пенка Янева
Факт е, че децата с увреждания имат по-специфични нужни от останалите. Нужди, касаещи както семейството, така и цялото общество. В днешното общество все още е спорен въпросът къде е мястото на тези деца. Когато настъпи времето тези деца да посещават детска градина или училище, изниква въпросът как да се преодолеят техните специфични нарушения на способностите за учене.
Терминът специфични нарушения на способностите за учене се наложи в през последните години. Изследванията показват, че това нарушение засяга близо 10% от населението на света. Този термин се използва, за да опише онази част от учениците, които имат определени затруднения в овладяването на училищните умения. Нарушението на способността за учене е сериозна и продължаваща трудност с една или повече от следните области на обучение – четене, правопис, писане и математика. Дете с подобно увреждане ще има ниски способности в една или повече от тези области, когато се вземат предвид неговите образователни възможности, възраст и други способности. Нарушенията на способността за учене понякога се наричат специфични увреждания в обучението, затруднения в обучението, специфични трудности в обучението и дислексия. Нарушенията на способността за учене трябва да бъдат оценявани и диагностицирани от професионалисти.Тези разстройства не се дължат на невъзможност за учене, мозъчно нарушение, травма или умствено изоставане. Децата с тези нарушения имат нормални до високи нива на интелигентност, но са с нарушена способност за четене, писане и/или математически умения.
Адаптацията предполага един непрекъснат процес, няма финален етап на абсолютно приемане от страна на родителите. Напротив, понякога скръбта и други противоречиви емоции се задържат или се появяват отново. Когнитивно, родителите трябва да достигнат до разбиране за значението и последиците от диагнозата за тях и за детето им. Трябва ясно да разберат информацията за тяхното дете и неговото състояние. Емоционално, родителите трябва да преживеят, приемат и изразят чувствата на разочарование, тъга, скръб, гняв и вина, които разбираемо могат да съпровождат новината, че тяхното дете има сериозно увреждане. В допълнение, стресираните родители трябва да преминат през интензивните негативни чувства, за да преживеят удоволствията, възнаграждението, радостите и връзката с реалното им дете. Това не означава, че те няма да се чувстват притеснени за състоянието на детето им, но че тези чувства няма да бъдат така силни или преобладаващи, както първоначално.
Много родители, които имат дете със специални нужди, успяват да се справят и адаптират сами и сравнително бързо. Сигналите, че родителите имат проблем с адаптацията към детето със специални нужди, са различни. Понякога родителите остават свръхангажирани с негативни емоции, свързани с диагнозата на детето им. При такива интензивни емоции на родителите се предполага, че те са получили новините наскоро, когато в действителност са минали години. Други родители отричат всякакви негативни чувства или разочарование относно диагнозата на детето им. Тези родители изглежда, че идеализират детето си и тяхната роля на грижещи се.
Данните от световните изследвания показват, че когато на дете с увреждания се помогне по адекватен и професионален начин в най-ранния възможен момент, в 70% от случаите то може да се възстанови и развитието му да се изравни до това на децата без увреждания или затруднения. Но все още не са достатъчно развити ранното установяване и услугите за интервенция в ранна детска възраст, чрез които полагащите грижи лица получават подкрепа, за да могат да осигуряват стимулиращи грижи за децата с увреждания през първите 3 години от живота, което ограничава възможностите им за развитие и растеж. Все още е недостатъчна подкрепата за лицата, полагащи грижи за деца с увреждания и със затруднения в развитието, включително чрез психологически консултации, групи за родителска подкрепа и придобиване на умения, както и чрез предоставянето на надеждна информация за грижите, социалните и санаториални услуги и др. Необходими са повече инвестиции в професионалното развитие на учителите чрез повишаване на уменията им да зачитат многообразието и да оказват подкрепа при учене. Средата в образователните институции трябва да насърчава учителите да сътрудничат помежду си, с други специалисти и в общността, за да бъде осигурена персонализирана подкрепа за всички деца с увреждания. Подпомагащите технологии, най-вече технологиите за алтернативна комуникация и за увеличаване на способностите (включително нискобюджетните), не са добре познати и не се използват от практикуващите специалисти с цел улесняване на участието и ученето на децата с увреждания. Много деца с увреждания не получават подкрепа или достъп до адаптиране учебни материали, за да могат активно и пълноценно да участват в заниманията на класа. Повечето сгради, улици, превозни средства на обществения транспорт, училища, спортни съоръжения, зали за културни мероприятия, центрове за услуги, площадки и др. не са достъпни и не са приспособени за деца с увреждания, така че да се обезпечи тяхното приобщаване.
Но най-големият проблем са стереотипите и дискриминацията от страна на семейства, специалисти, връстници, работодатели и обществеността. Те продължават да подкопават правата на децата с увреждания. Те водят до сегрегация, както в училище, така и в общността, отразяват се на самоуважението на децата и младежите и ограничават възможностите им за професионална реализация и пълноценно участие във всички сфери на живота.
Най-важното при децата с увреждания е, че те са деца. И като всички деца искат да са обичани, похвалени, да се чувстват сигурни и някъде към двегодишна възраст започват да искат да правят всичко сами.
© 2024 Илиана Дечкова