автор: Пенка Янева
Уврежданията и инвалидността сред човечеството съществуват още от зората му. В различните епохи те са оценявани нееднозначно.
България в миналото
За отношението на обществото към децата и хората с недъзи в далечното минало, можем да съдим предимно от родния ни фолклор. Като цяло хората са се отнасяли сравнително разбиращо. И със сигурност не са избивали масово децата си, родени с увреждания. Съществували са множество обреди и забрани, които да предпазват родилката от раждане на недъгаво дете. В много народни обичаи пък е заложено лечението. Съществували са поверия, при които, ако болните извършат определени ритуали в точно определено време, имат шанс да прогледнат, да проходят и т.н. За децата с психични разстройства се е смятало, че са обладани от зли сили. В предхристиянска България вещите хора от селото са извършвали ритуали на баене и наричане с цел да излекуват детето, като прогонят нечистотията от него. В християнска България тези действия вече са се извършвали от свещеник. Има данни за жени, „загубили ума си”, които бивали изпращани в манастир, Бог да се погрижи за тях. Всичко това навежда на мисълта, че старите българи са имали хуманно отношение към различните от тях.
В недалечното минало в България се е прилагал т. нар. медицински модел, насочен към определяне на уврежданията, нарушенията или затрудненията. Съгласно този подход децата се разпределят в различни групи в зависимост от уврежданията им и образованието им се извършва по специални програми от подготвени учители със специфични подходи и методи на преподаване.
Древна Гърция и Древен Рим
В Древна Гърция например децата родени с увреждания са били убивани. Тази практика е наложена основно в доминиращите по това време в Спарта и други градове-държави, сред които преобладава тенденцията за изграждането на силна и здрава държава. В тази епоха било издигнато в култ здравото и добре развито тяло. В този контекст хората с увреждания били предпоставка за отслабване на държавата. Смятало се е, че в бъдеще те ще се превърнат в тежест за обществото, да го отслабят и по този начин да навредят на държавата. Подобни ценности и норми са преобладавали и в Рим. През 499 г. пр.н.е. е издаден закон (lex duodecim tabularum), според който слабите и увредените деца трябва да бъдат умъртвявани.
В Антична Гърция приемането на новороденото зависело изцяло и единствено от волята на бащата. Децата с физически увреждания са били изоставяни, както и тези, родени от изнасилване или незаконна връзка. Данните сочат, че деца, родени с някакви недъзи, веднага са били хвърляни в пропаст. Според проучванията, древногръцкият философ и математик Платон одобрявал убийството на деца, родени с малформации. Платон считал, че децата не принадлежат на никого, тъй като не можели да участват в създадения от него модел на Идеалната Република. Известният италиански педиатър описва, че Аристотел, считан за най-великия учен на античния свят, твърдял, че що се отнася до изоставянето или отглеждането на новородените, следва да има закон, който да забранява отглеждането на деца с недъзи. Ако обаче това противоречи на обичаите, следва да се поставят някакви граници. Аристип – известният древногръцки философ и ученик на Сократ, смятал, че човек може да прави абсолютно всичко със собствените си деца, дори да ги осакатява.
Християнска Европа – от средновековието до Втората световна война
През Средновековието освен религиозен се включва и морален аспект в схващането за уврежданията сред хората. Увреждането е приемано като позор, като божествено наказание за греховете, като причина за овладяване от „нечисти сили“. През тази епоха хората с видими увреждания и телесни деформации са съдени и измъчвани, защото се е смятало че са овладени от дявола. Инвалидността се асоциирала с чувството за вина, срам и нисък социален статус не само за този, който е носител на различни увреждания, но и за цялото му семейство.
През XVI и XVII век в Европа настъпва значителна промяна към отношението на хората с увреждания. През тези столетия успоредно с развитието на схващанията за лудостта, страдащите от различни болести и увреждания, са подлагани на медикализация и институционализация. Медицината много бързо измества религията като модератор на социалните норми и ценности в обществото. Тя се превръща и в своеобразна институция за социален контрол. През ХIХ век се разширява ролята на лекарите в обществото. Причините за инвалидността се търсят в заболяване, травма или някаква външна причина, водеща до увреждане на физическото здраве и изискваща индивидуално лечение и рехабилитация. Създават се различни програми за въздействие върху индивидуалните нужди. След Втората световна война се обръща по-голямо внимание на възстановяването на инвалидите (тренинг и терапия), както и на включване на други помощни и рехабилитационни методи.
Мюсюлманската религия смята слепите за любимци на Аллах и формира толерантно отношение към тях.
Северна и Латинска Америка
В някои области на днешния щат Аризона незрящи хора са работели във ферми. Други са се занимавали с билкарство, участвали са в грижите за овце, обработката на вълна и производството на вино. Отношението към хората с увреждания в различните първобитни племена в човешката праистория е различно. В някои индиански села в земите на Латинска Америка деца са помагали на хора с увреждания. Според изследване на Коти в някои индиански племена съществува следната мисъл: „На слепия, който не може да намери пътя си, помогни и го заведи, където трябва.“
Австралия и Африка
Доказателства сочат, че и в земите на Централна Австралия ослепелите от болести възрастни са подпомагани по време на миграцията. Различни реакции към слепите е имало в племената от Югозападна Африка, в някои от които хората с увреждания са жертва на канибализъм. В западноафриканското племе Банту отношението към слепите е положително, докато към глухите то е враждебно.
Древен Египет и Тива
Има основания да се предполага, че броят на слепите в Древен Египет е бил твърде голям. Смята се, че слепотата е била 4–5 на 1000. Поради това древният историк Хесиос нарича Египет „Страната на слепите“. Бащата на медицината Хипократ е установил твърде голям брой очни лекари, които познавали над 20 очни болести и били в състояние да лекуват катаракта.
В Тива децата с увреждания били продавани на рибарите, докато сляпородените деца били легитимни и не може да бъдат продавани в робство. Незрящите музиканти и поети участвали в различни представления и особено в празниците край река Нил.
Индия, Китай и Северна Корея
В Древна Индия най-важната социална черта на обществото е солидарността към хората с увреждания и по-специално към незрящите. Будисткият крал Асока създава първите заведения от институционален тип, поели грижата за слепите хора.
В Древен Китай по време на царувалата от VIII до III век пр. Христа в западната част на страната династия Хан слепият Лук Ай е високопоставен държавен служител. Благодарение на него се полагат основите на първите курсове за групово обучение на слепи, обучаващи се като разказвачи, гадатели и музиканти. В Древен Китай се появяват и наченки на индивидуалното обучение. Конфуций е първият индивидуален учител на слепия китайски учен и държавник Тсоч Иуминг. А самият Конфуций е обучаван по музика от сляп учител. Други негови незрящи учители са Сусу Санг Минг и Тсу Ксиа. Преди 1500 години в Китай се основава и първата организация на слепи.В Древен Израел незрящите нямат никакви правни и религиозни задължения. Техният живот е обусловен от социалния статус на семейството. Познати са случаи на слепи учители, адвокати, учени, но не и на свещеници.
Хората с увреждания в Северна Корея и днес все още са по-изолирани от всички останали. Обществото ги смята за бреме, а средата не им позволява да участват в социалния живот. За децата с физически недъзи обаче няма специализирани учебни заведения – те посещават редовните училища, независимо че на практика никъде няма рампи за инвалидни столове и други улеснения за придвижване. С някои малки изключения, децата с умствени увреждания са изцяло откъснати от образователните процеси. В цялата страна има едно-единствено учебно заведение за подобни деца – в Корейския център за рехабилитация на деца с увреждания например се обучават ученици със синдрома на Даун. Затова пък няма никакви специални учебни програми, пригодени за тях, казва Каталина Девандас-Агилар от Съвета по правата на човека към ООН. Много севернокорейски семейства избягат да се появяват на обществено място с децата си или със свои роднини с увреждания, защото се срамуват от тях. Вместо това предпочитат да ги държат затворени в къщи – изолирани и оставени сами с нещастието, често без каквато и да била подкрепа.
© 2024 Илиана Дечкова