автор: Пенка Янева

Отглеждането на дете с увреждане в съвременния свят често изправя семействата пред една невидима и страшна действителност. Зад затворените врати на много домове стоят ежедневни битки с бюрокрацията, липсата на достъпна среда и недостига на реална подкрепа. В тази статия ще погледнем отвъд сухата статистика, за да анализираме трудностите, с които се сблъскват родителите.

Страшната диагноза

Научавайки за диагнозата на ребенок, родителите преживяват много силни негативни емоции. Емоционалните преживявания на родителите преминават през различни етапи. Започва с въпроса „защо се случи на нас?“, търсене на отговори, връщане в миналото, спомени за постъпки или генетична обремененост.

Първоначалният шок, който настъпва при новината, че детето им е с увреждане е голямо психически сътресение и много родители го обясняват като „целият свят се срути върху мен“. Те се намират в безизходна ситуация и изпадат в  отчаяние, жал, страх, чувство за несправедливост, безнадеждност и безпомощност. Това понякога води до нарушаване на взаимоотношенията на родителите, което пряко влияе на емоционалното състояние на детето.

Следващият етап е така наречената емоционална криза

Това е период на отчаяние или депресия. Родителят не може да се примири с факта, че детето му е с увреждане. Негативните реакции продължават, но не са така бурни. Изпадат в състояние на апатия, тих гняв, несправедливост, несигурност и отчаяние. Чувството за вина е често срещано явление. То е породено от убеждението, че заради тях детето е в това състояния и вина, че не са били способни да направят нищо за детето си. В този период родителите са песимистично настроени за неговото бъдеще. Те стават агресивни към обкръжаващата ги среда и има голяма вероятност това поведение да рефлектира върху бащата и да го отдели от семейството.

Не исключено, что отец проявляет незаинтересованность в проблемах супруги и ребенка, увлекается алкоголем или своей профессиональной деятельностью и окончательно уходит из семьи. Есть много причин, по которым отец уходит из семьи. Большинство характеризует их как эгоизм и стремление отцов уйти от обязанностей, ситуаций и проблем в воспитании ребенка-инвалида.

Есть довольно много случаев, которые противоречат общепринятым убеждениям. Отцы страдают не меньше, чем их жены, даже больше. Болгарский мужчина в нашей культуре сильный и стойкий, и если женщина выражает свою эмоцию плачем, мужчина подавляет эту эмоцию внутри себя и с трудом реагирует на это напряжение. Такое поведение перерастает в глубокую депрессию, замаскированную под безразличие. Они производят впечатление безразличных, но на самом деле испытывают чувство отчаяния, безнадежности и беспомощности.

С другой стороны, мать, заботясь о своем ребенке, под давлением различных ситуаций и проблем, может предъявить мужу массу ненужных претензий и на основании этого спровоцировать его отделение от семьи. Негативные семейные отношения и переживания влияют на психическое состояние ребенка, нарушая хорошее общение с ним и приводя к отсутствию эмоционального контакта и потребности в безопасности.

Гневът, който се поражда като нормална реакция на загуба при някои от родителите е насочен навън, като се търси вина у специалиста, който е водил бременността, партньора с генетична обремененост или лекарска грешка при израждането на детето. При други гневът се насочва навътре, обвинявайки себе си, че не е била достатъчно внимателна към своята бременност, като здравословно хранене, по-често посещаване на профилактични прегледи и др. Този вътрешен гняв в много случаи прераства в дълбока депресия.

Скръбта, подобна на преживяването на загуба на близък човек, която се проявява при много родители на деца с нарушения, се основава на база очаквания. Фактически детето е живо, но не е здраво и нормално като всички деца. В такъв случай родителите им се налага да променят своите настройки според здравното, моторно, интелектуално и социално развитие на детето им. Скръбта, дори преодоляна към даден момент, може отново да се появи в етап от развитието на детето, в който то не може да достигне.

Чувство за безпомощност и объркване – страх от бъдещето, дали ще се справят с отговорностите, които им предстоят, страх от реакцията на другите, дори срам да покажат пред света своето дете.

Видимое приспособление к ситуации – следующий период, который наступает в родительском опыте воспитания ребенка с нарушениями. Здесь родители строят неверный образ ребенка, который преобладает над реальностью. Распространен такой защитный механизм, как незнание того, что у их ребенка расстройство. Родители не хотят замечать инвалидность своего ребенка и преуменьшают и игнорируют диагноз. Они начинают искать и общаться с разными специалистами с желанием услышать другой диагноз, чем уже поставленный.

Отричане и неприемане. Много родители не приемат диагнозата и вярват, че детето им може да бъде излекувано. Търсят нови специалисти, скъпо струващи манипулации и операции, обръщат се към пара медици и методи за лечение или знахари. Всичко това води до продължителна загуба на време и пари. Отричането е първосигнална реакция на родителите. Те не могат да повярват, че в света им се появява дете, различно от другите. Инстинктивно изграждат нереални представи за диагнозата и развитието на детето, защото в повечето случаи по време на първите месеци, детето може да не изглежда различно от останалите

Търсенето на вина у другите е друг защитен механизъм, който може да се задейства у родителите. Например обвиняват лекарите за недоглеждане, неправилна манипулация или грешно действие извършено при бременността, раждането, ваксинирането или лечението на детето. Някои смятат, че за състоянието на детето е намесена свръхестествена сила, наказание за предишни лоши постъпки. Наличието на генетични смушения в рода води до взаимно обвинение на родителите за здравословното състояние на детето, или търсене на отговорност у другия за недостатъчна грижа, прозорливост и предпазване.

© 2026 Ильяна Дечкова