През 1988 г. списание „Форбс” обявява Чък Фийни за 23-ти най-богат жив американец. Но „Форбс” греши. Чък Фийни се е освободил от богатството си и се е превърнал в милиардер без милиарди. Тава обаче остава в тайна дълго време.
Фийни е роден в САЩ в работническо семейство по времето на Голямата депресия. Натрупва богатството си като съосновател на световна верига за безмитна търговия, която се оказва най-голямата в света. По-късно създава фондация, основаваща се на анонимна благотворителност. Така влиянието му става още по-голямо. Защото милиардерът тихомълком влага цялото си състояние навсякъде по света.
Чарлз Фийни се ражда на 23 април 1931 г. в гр. Елизабет, щата Ню Джърси. Родителите му се преместват от Филаделфия в околностите на Ню Йорк с надеждата да намерят по-добър живот. Семейството преживява депресията по-леко от останалите. И двамата родители са трудолюбиви. Майката работи в местната болница, а бащата – в застрахователна компания. Живеят под наем, но скоро успяват да си купят малка къща. В тези трудни времена оскъдицата е навсякъде и хората знаят цената на всеки долар. Едва десетгодишен малкия Чарли показва способности да печели пари. Първото му бизнес начинание е да раздава коледни картички от врата на врата. В ума му постоянно се въртят нови схеми за печелена на пари. Някои дори нереалистични. Вече ученик, през почивните дни разнася стикове за голф. След гимназията, едва на 17 години той се записва в армията. След края на войната с Япония през 1952 г. Чарлз използва полагащата му се стипендия, за да учи. Приет е в престижен университет, за учудване на семейството му. Стипендията стига за покриване само на част от разходите. Затова момчето започва да продава сандвичи на съучениците си и скоро му излиза прякор „момчето със сандвичите”. През коледните празници продава картички в кампуса, а през ваканциите – като организатор на летен клуб или дегустатор на хляб.
Дипломира се през 1956 г. с бакалавърска степен по хотелски мениджмънт. За ужас на майка си отказва няколко много примамливи предложения от известни хотелски вериги. Но младежът не иска просто да работи за някого. Той мечтае да обиколи света и да се издигне сам като предприемач.
Към края на 50-те години американските туристи масово се завръщат в Европа. Чък открива, че сънародниците му имат право да купуват безмитен алкохол в чужбина и да го внасят в САЩ, ако са жители на един от петнадесетте определени щата. Няма значение откъде е купен алкохола и откъде е изпратен, важното е да бъде деклариран при връщане в САЩ.
Фийни и неговият приятел Милър създават фирмата „Туристс Интернешанъл”. Фийни наема корабен доставчик в Антверпен. Доставките се пакетират в картонени куфарчета и се транспортират до Америка. От тамошните пристанища ги поема фирма „Рейлуей Експрес”. При влизане в Щатите, туристите с платени поръчки заявяват на митницата, че имат непридружаван багаж. Изпращат разписката в европейския офис и пратката тръгва. Всичко това е свързано с губене на много време и излишна бюрокрация, но си струва усилията.
Годините минават и бизнесът на Фийни продължава да се разширява. Чък е натрупал достатъчно финанси, за да започне свои самостоятелни бизнес начинания. Купува къща, за да инвестира в нещо смислено натрупаните си средства. Но все повече показва признаци на неприязън към лъскавите атрибути на богаташката каста. Фийни дори започва да изпитва съмнения дали му се полагат толкова пари. Съвсем съзнателно си изгражда скромен начин на живот, пътува в икономична класа и носи евтин часовник.
Но има и друга причина, която кара Чък Фийни да не парадира с богатството си. И тя е децата му. През седемдесетте години в Италия има епидемия от отвличания на деца, а семейството му живее на петдесет километра от френско-италианската граница. Фийни забранява на децата си да посещават Италия в продължение на много дълго време. Но тревогите му нарастват, когато дъщеря му се сприятелява с Изабела Рицоли, чийто баща е медиен магнат. Двете учат в едно училище и често си гостуват. Фийни не харесва начина, по който живеят семейство Рицоли. Детето ходи на училище с брониран автомобил и охрана. Цялото това парадиране на богатство и власт Чък смята за излишно и нездравословно. И за жалост животът го потвърждава. Когато след няколко години семейство Фийни се преместват в САЩ, Изабела иска да отиде с тях. Но баща й я изпраща в престижно училище в Швейцария. Там тя се пристрастява към наркотиците и само месец преди да навърши двадесет години се самоубива.
Колкото и да е богат, Чък Фийни никога не парадира с парите си. Напротив, старае се да живее здравословно, да възпита децата си така, че да уважават парите, но да не стават техни роби, спортува винаги, когато може. От малък е осъзнал, че понякога дори да имаш много пари, те не могат да ти купят здраве.
С натрупването на все повече пари, Фийни започва да раздава част от тях на хората в нужда. Първото му по-значително дарение е от 1960 г., когато изпраща 10 хил. долара на своя приятел Боб Бек, декан на Факултета по хотелиерство в Корнел, където е завършил и Фийни. Следващият случай на активна вече филантропия е дарението за изграждане на спортен център в католическото училище, където учат децата му. От тогава Чък редовно дава средства на различни благотворителни организации, но не остава само в ролята на донор. Започва да обмисля по-сериозна дарителска дейност. Но осъзнава, че облагодетелстваните не трябва да изпитват неловкост или срам, нито да се чувстват задължени към дарителя си. Затова Фийни решава, че ако се занимава активно с благотворителност, то трябва да е анонимно.
Чък Фийни дарява цялото си богатство, натрупано през живота му приживе. Прави това, за да може да контролира къде отиват парите му. Когато всичко е разпределено, той закрива фондацията. Милиардерът без милиарди оставя ярка следа в света на филантропията. Неговата фигура е предизвикателство за хората с възможности. Той апелира такива хора да използват богатството и възможностите си за подобряване на човешкото състояние. И то още докато са живи. Отличителна негова черта е да търси съдействието на много хора. Но в същото време да има и високи очаквания към приноса им.
Милиардерът без милиарди смята, че притежателите на значителни състояние създават проблеми на поколенията. Затова трябва сами да се нагърбят да изразходват богатството си приживе. Освен това не е сигурно дали наследниците ще употребяват парите след смъртта на собственика според неговата воля.