В последните десетина години стана масова практика чужди граждани, предимно от Западна Европа да в България и да остават тук за постоянно. Рядко са работещи, повечето от тях са пенсионери. Идват тук, на гости на приятели, не знаят езика, но в някакъв момент решават да останат… временно или за постоянно. Защо? – е основният въпрос. Кое ги кара да оставят семейство и приятели, всичко родно и познато и да се впуснат в това приключение? Не се ли страхуват, че няма да се справят най-вече заради езиковата бариера?
Ще видите различни гледни точки, различен начин, по който чужденци от една и съща народност възприемат България и българите – различен както от нашите възприятия за самите нас, така и между тях самите. Някои от тях познавам лично и съм общувала достатъчно, за да ги опозная. Ще ви разкажа и моята гледна точка.
ВИТОРИО АЛФИЕРИ
За следващия ни герой ще разкаже неговата дама, Даниела, а той вероятно ще ни се усмихва от небето.
Виторио Алфиери, чистокръвен неаполитанец. Спокоен, възпитан и усмихнат. Идва в България в края на 2014 г. Причината – високия стандарт на живот в Италия. След пенсионирането си много италианци изкарват трудно месеца и все по-често се ориентират към Балканите – най-често България, защото е в ЕС или Албания, защото там езика и манталитета са по-близки и е по-евтино.
Виторио се запознава с Даниела през март 2015 г. Попитах я защо е избрал точно Варна, предвид, че тогава, през 2014 г. повечето италианци се насочваха към София или Пловдив. Тя каза, че причината е носталгията. Родният град му лисвал, а Варна му напомняла за Неапол. Чувствал се е тук много добре, смятал, че хората са добри и често повтарял, че във Варна е намерил семейство ( Виторио няма семейство в Италия). Липсвала му само родната неаполитанска кухня. На въпроса има ли съществения различия между двете държави и двата народа, Даниела казва, че това се забелязва в кухнята и начина на живот (споделяйки по-скоро неговото мнение). Животът стана много скъп““ – казва Даниела, не само в Италия, но и тук. От 2015 г. до 2022 г. цените са се увеличили няколко пъти, а пенсията а Виторио не. Вече и в България животът става труден за пенсионер-италианец, а какво да кажем за българите…? Даниела разказва, че със средна италианска пенсия, ако има собствено жилище, човек може да преживява в Италия. За съжаление обаче все по-малко хора притежават собствен имот, защото издръжката на имота е скъпа. А разходите за наем понякога гълтат една трета от пенсията. Попитах я какво беше ежедневието на Виторио. „Той обичаше да се събира с италианци, но кръгът му от хора беше много ограничен. Никога не е мислел за връщане в Италия, тук бе неговия втори дом“. Виторио умира на 12 февруари 2022 г. от инфаркт.
От позицията на автора: Запознах се с Виторио малко след като беше пристигнал във Варна. Бях се присъединила в няколко групи за италианци в България с цел намиране на клиенти. Той ме намери. Тогава работех в книжарница в „Пикадили“, кв. „Владислав Варненчик“ (обектът вече го няма). Писа ми във ФБ, много притеснен. Каза, че не познава никого, не говори езика, а си е загубил ключовете на колата, която останала паркирана пред Кауфланд. Звъннах му, звучеше наистина отчаяно. Казах му бодро, че ще се опитам да помогна, макар, че самата аз не бях сигурна какво се прави в такъв случай. Позвъних на съпруга си и той ме насочи към ключар, който се наблизо. Помолих управителя да си удължа почивката и изтичах до пазарчето. Спомням си, че беше люта зима, духаше хапещ студен вятър, имаше и сняг !! Свързах двамата, ключарят отиде на място, после още няколко пъти асистирах по телефона с превод в ефир и оправихме проблема. Така Виторио стана първият от многото ми клиенти. Тогава не го таксувах, просто помогнах на човек в беда.
Малко след това го придружих в КАТ за прехвърляне на автомобил, в сервиза за ремонт, в банката… а той започна да ми „води“ още италианци, които имаха нужда освен от превод и от човек, който познава законите и институциите. Изградих си име и репутация, хората оставаха доволни, а аз припечелвах допълнително и си поддържах нивото на езика. Виторио казваше понякога с усмивка, че не вярвал, че съществуват ангели, но в онзи момент аз съм била неговия ангел. Спомням си, че копнееше да си намери другар в живота, защото се чувстваше самотен. Скоро се запозна с Даниела, българка от Варна. Двамата живяха заедно до смъртта му. Мисля, че последните години от живота си тук Виторио беше щастлив най-вече защото намери човека, с когото да споделя радости и грижи.
Почивай в мир, Вито!
© 2023 Илиана Дечкова