В последните десетина години стана масова практика чужди граждани, предимно от Западна Европа да в България и да остават тук за постоянно. Рядко са работещи, повечето от тях са пенсионери. Идват тук, на гости на приятели, не знаят езика, но в някакъв момент решават да останат… временно или за постоянно. Защо? – е основният въпрос. Кое ги кара да оставят семейство и приятели, всичко родно и познато и да се впуснат в това приключение? Не се ли страхуват, че няма да се справят най-вече заради езиковата бариера?
Ще видите различни гледни точки, различен начин, по който чужденци от една и съща народност възприемат България и българите – различен както от нашите възприятия за самите нас, така и между тях самите. Някои от тях познавам лично и съм общувала достатъчно, за да ги опозная. Ще ви разкажа и моята гледна точка.
ПИЕРО КОЛИНИ
Пиеро Колини живее в България от 5 години. Вдовец е, има две деца в родината си, с които редовно поддържа връзка, благодарение на съвременните технологии. Преди да дойде в България е живял в Италия с българка от Костенец. С негова помощ тя придобива разрешително за пребиваване в страната. Първите две години животът им заедно е бил хубав и спокоен, но след това започнал кошмарът. Разказва, че жената се опитвала да го командва за най-дребните детайли в ежедневието и да навлиза в личното му пространство, дори крадяла дрехите му и ги изпращала на сина си в България. Не можел да я изгони от дома си, защото и е дал разрешение пред властите да живее там. Това била едната причина да се замисли да напусне Италия. Другата – все по-скъпия живот.
Пиеро обича да чете литература и история. Решил да посети България, за да научи повече за манталитета, културата и начина на живот на народите от бившия соц. лагер. А Варна избрал заради наличието на сънародници. Огромна грешка – казва той. Не Варна, а общуването му с други италианци в чужбина. Още в началото бил измамен за пари… от италианец. И се разочаровал. Това обаче не сломило духа му и решил да остане. Записал се в група по танци – танго и се запознал с хубави и приятни хора. На въпроса за езиковата бариера казва, че му е голям проблем понякога и на тази възраст вече му е трудно да научи нов език, особено пък с друга азбука. Но това не го отчайва. С познанията си по френски, немски и испански успява да общува с българи, когато се налага.
Харесва българите. Дори повече от италианците. Забелязва някои техни навици, които не са характерни за италианците и казва, че това му създава дискомфорт. Все още се чуди как приятелите му българи просто се самопоканват на гости, а в същото време никога не се сещат да поканят него. Това не го обижда, но му е досадно и понякога неприятно. Огорчен е обаче от търговците. Разбира се не всички, но голяма част като разберат, че е чужденец и „вдигат тарифата“. За поправка на автомобил, за наем… Чувството е като да си ограбен. Другото, което го натъжило е, че за поправка на врата му поискали предварително парите, казвайки му направо, че не вярват на италианци, защото лъжели и не плащали. Е, вероятно има и такива. Понякога излиза вечер със свои сънародници, но като цяло не общува много с тях. Казва, че дърдорят много и все безмислици и не можел да разговаря с тях за литература, музика, история. Затова предпочита да общува с българи. Вечер основно ходи на театър или се разхожда в Морската градина.
Пиеро живее под наем. Споделя ми, че има проблем с хазяйката. Живее в къща с две кучета и голяма грижа му е факта, че хазяйката не разрешава те да са пуснати в градината. Другият му проблем със собственичката е, че винаги той плащал и се ангажирал с текущите ремонти по жилището, а в договора е заложено обратното. Във времето се наложило да се направи ремонт на банята, кухнята и спалнята, с съгласието на хазяйката, а след това тя заявила, че не може да му върне парите.
Другият му проблем е с жените, които наемал за почистване на жилището. Разказва, че в началото всички работели съвестно, но скоро започвали да кръшкат. Не чистели добре, претупвали работата и си тръгвали по-рано от договореното. „Едната пък – засмива се Пиеро – имаше ужасни зъби, много липсваха, а това, което имаше беше развалено. Беше неприятна гледка. Аз и помогнах финансово, но в момента, в който се сдоби с нормална усмивка, изчезна“.
Направи ми впечатление, че това чувство на измама и лъжа лъхаше през цялото време в разговора ни. Беше малко тъжно. Въпреки това в края на нашата среща Пиеро отново заяви, че като цяло тук се чувства добре и води спокоен живот. Заяви със задоволство, че през юли тази година навършва цели 85 години и смята да отбележи рождения си ден с малко тържество в ресторант с приятели. Да му пожелаем здраве и дълголетие!
От позицията на автора: Познава Пиеро от скоро. Няколко пъти го придружавах при посещенията му на лекар. Спокоен, усмихнат и закачлив. Винаги излъчва добронамереност и е готов да помогне.
© 2023 Илиана Дечкова