Последен ден – понеделник 17 февруари
Събуди ме упорития звън на телефона. С половин око забелязвам, че навън още е тъмно. Вземам апарата и някаква част от мозъка ми фиксира, че е едва 6 сутринта, греховно рано за телефонни разговори, освен ако не е спешно. В същата тази секунда асимилирам, че в България е осем часа – пак рано, за да ми звънят от Хосписа, където живее майка ми. Разсъних се, поне половината ми мозък. Закон Божи – когато те търсят по никое време, не е на добро. Колкото по-рано/ късно е обаждането, толкова по-зле са нещата. След краткото обяснение на Валя вече нямах никаво желание за сън. Дори се паникьосах, нещо не много типично за мен в кризисни ситуации. Майка ми – жена на 70 г. с не знам колко инсулта счупила тазобедрена става. Първата ми мисъл беше, че е обречена.
Общо взето сутринта ми мина в разговори по телефона, неуспешни опити да си сменя полета и сметки от къде да намерим четири хиляди за операция, която тя може и да не издържи. Отделно си имах притеснения и с другия родител, с коварно заболяване и пред дилема дали да се подложи на операция, предвид възрастта и състоянието му. Направих се не знам кое поред кафе, излязох в антрето да пуша и се разревах от безсилие. Току пред усмихнатия поглед на съседите Стив и Деби, които с бодра крачка отиваха на работа. Метнах им някакво изкривено подобие на усмивка и поздравих.
В някакъв момент напрежението се поуталожи, в главата ми вече имаше план – карат я в болницата и ме чакат да занеса парите, за да я оперират. Естествено заради този стрес деменцията и се е засилила… душата ми виеше от жал, но нищо не можех да направя. Реших, че ще се опитам да се разсея и да изляза на разходка с децата. Брат ми и снаха ми бяха на работа, там поне си разсейваха тревогата… да стоя затворена и да превъртам лентата не помагаше на никого.
Решено – излизаме на разходка. И тук настана веселба. Първо чаках принцеса Стефани да се нагримира и мотае, сякаш отива на аудиенция при НВ Кейт. Когато тя беше почти готова, избухна война за облеклото на Мартин. Човекът не искаше да си обува дънките и това е. За него беше непонятно какъв е проблема да излезе по анцуг. Тръшка се, спори, дори пусна няколко сълзи и се оплака на всичките си приятели с един такъв отчаяно-възмутен тон… беше много смешен и сладък. В крайна сметка се примири след като му казах, че съм изцяло на негова страна, но Началника (демек майка му) ще ни накаже и двамата, ако излезе по домашни дрехи.
Сприката беше близо. Билети купихме от водача, а автобусът за мой късмет беше двуетажен. Марти не изчака да му кажа, че искам и аз като децата на втория етаж и хукна по стълбите. Ми… не знам какво очаквах, ама не беше нищо особено. Возиш се в рейс, просто гледаш отвисоко. По пътя се опитвах да правя снимки на интересната архитектура, но нямах много късмет. Слязохме в центъра и търгнахме по улиците. Мартин беше решил да яде нещо невероятно вкусно псорфед него, което после се оказа бутерка с наденичка. Хапмахме и тримата и продължихме. Градът не ме впечатли особено. Един нормален, модерен център, хора и автомобили, шум и глъчка. Минахме покрай МОЛ-а, но това беше последното място, където щях да вляза. Тръгнахме към един замък. Стеф каза, че нямаме много време, защото трябва да ни прибере и да слезе с колата да вземе майка си от работа. Напомних ѝ, че време няма заради нейното безкрайно гримиране, но тя не се впечатли особено. Ухили се до ушите и „Еми така е“.
По пътя се натъкнахме на някаква свада. Двама, азиатски тип, очевадно не наред с главния мозък си крещяха и до колкото разбрах единият дължеше пари на другия. Взеха да си налитат на бой. Хванах здраво Мартин за ръката и побързахме да се измъкнем. Подминахме една книжарницанагоре по баира и Стеф се върна. Излязла новата книжка на някаква детска поредица, която Марти учи в училище. Влязохме да му я купим и там вече се позабавлявахме. Оказа се, че са организирали игра с награди. Дадоха ни молив и лист, на който бяха нарисувани героите от книжката. Трябваше Марти да намери всички герои, лепенки с техните образи били залепени навсякъде из детския кът на книжарницата. При всеки намерен герой детето трябваше да отбележи с молива.
Наоколо беше пълно с деца, баби, каки и батковци, родители – всички търсеха. Направиха ми впечатление няколко неща. Въпреки многото хора в детския отдел на книжарницата, царфеше някакъв ред, нямаше викане, блъскане и т.н. Всеки се стараеше да намери скритите герои без да пречи на останалите. И още нещо, много важно според мен – никой не се опитваше да мами. Фактически никой от персонала не следеше и не проверяваше дали децата са намерили героите. Можеше просто да се скатаят и да ги отбележат на бързо с молив. Но явно даже не им минаваше през ума. Познавайки българския манталитет на хитруване, нарочно следях изкъсо какво се случва, вместо да помагам на Мартин, хаха.
Общо взето с помощта на Стеф бързо намерихме повечето скрити картинки. Мартин също намери сам доста, но когато кака му откриеше някоя, той първо отиваше до мястот да я види и чак тогава отбелязваше. Останаха ни две. Забелязахме, че и на едно друго дете му липсваха същите две като на нас. По едно време то намери предпоследната. Марти отиде и го попита: „Здравей, разбрах, че си намерил котето. Би ли ми помогнал? А после заедно ще търсим последната?„. Детето с радост се съгласи. Двамата отидоха до мястото и чак тогава Марти загради и този герой. После търсенето продължи за последното човече. А то беше като невидимо. Щурахме се, клякахме, надничахме… и отново Стеф, тази златна Кака го намери. Картинката беше залепена на стената на едното шкафче, но беше добре скрита от стената на другото шкафче с книжки и човек трябваше специално да надникне. Марти гордо задраска и последната картинка в листа си, но вместо да се насочи към касата за награда, започна да търси момченцето, което му помогна преди това. Намери го, изтича при него, хвана го за лакътя и превъзбудено започна да му обяснява на колко трудно място е било скрито последното предизвикателство. Стигнаха до двата шкафа, детето си задраска и неговото и после дружно тръгнахме към касата. Наградата – няколко красиви химикала, разделител за книги и още няколко цветни джунджурии.
Тръгнахме доволни. По пътя имаше интересен замък за разглеждане – Руините на Castle Park. Основан през края на 11–ти век от норманите на северния бряг на река Avon. През 1140–50 г. е разширен и възстановен от Робърт на Глостър – добавен е грандиозен каменен донжон, дебели стени и укрепления. През годините е служил като крепост и кралски дворец, като място за затвор и даже екзекуции — например заловени принцове от Уелс и рицари . След Гражданската война, през 1656 г., по нареждане на Oliver Cromwell е разрушен. Днес има само руини, останки от донжона, стени и водни окопи, които се виждат до Broadmead и Floating Harbour. През 2023 г. те са признати за Scheduled Monument — национална защитена ценност . В парка се намират и руините на църквата St Peter’s, разрушена при бомбардировките през 1940 г., и запазена като мемориал. За мое огромно съжаление нямаше време да се разходим по мекия тревен коридор и се насочихме към спирката.
Аз бях купила от книжарницата два красиви разделителя за моите колежки, които бяха така добри да ми вземат часовете, за да мога да пътувам и ги сложих в торбичката на Марти. В автобуса детето с интерес се зачете в новата си книжка. Когато слязохме той започна да мрънка, че искал разделител да си отбележел до къде е стигнал. Кака му му обясни, че не може да позлва моите, защото са за подарък. Каза му, че е запомнила страницататака, че може спокойно да затвори книгата. Мартин обаче упорито си държеше пръста в книгата и продължаваше да настоява за разделителя. А ние и двете в него момент не бяхме видели, че той си има негов и си го иска. Той пък от своя страна само мърмореше, без да поясни, че не мрънка за моите, а за неговата награда… и през целия път двамата спореха, аз се подсмихвах отстрани. Недоразумението бързо се реши, когато се прибрахме. Детето обидено ни показа какво точно е искало, а ние с кака Стеф се почувствахме малко виновни. Остатъкъ от вечерта мина в събиране на багажа ми и уговорки с брат ми и жена му на тема „какво ще става с майка“.
© 2025 Илиана Дечкова