Преводаческата професия може да бъде много интересна. Особено при устен превод. Имам толкова смешни и абсурдни случки, че чак ми се губят подробностите. Срещаш се с нови хора, винаги има какво нов да научиш, пътуваш и опознаваш света. Усъвършенстваш езикови и психологически умения… абе, сладка работа. Събитията и героите са съвсем истински. Имената са с инициали от съображения за национална сигурност… Ха ха, глупости! Просто имената тук не са важни, а случките. Не знам колко бяха, не мога да броя до толкова.
част 1 – Открехвам леко вратата към света на преводаческите неволи
Скоро не съм ходила на устен превод, не и от този тип като в историите. Баналните като ходене с клиент в банка, при нотариус или на лекар не се броят. Виж, в следствието на Първо районно е интересно. И там вече ме познават. Обаче всеки път, когато се видим с К. или М 1 се сещаме едновременно как рамо до рамо „спасявахме света“, но вместо чест и почитания, получихме порицание. А срещнем ли се с М.К. или Г.К. се поздравяваме с „дълъг, бял лук“ и си спомняме с умиление за Доня Чечилия и дългия път към дома.
И текна реката на абсурдите
В централния офис на ДСК във Варна ни наскача охраната, защото моят италиански спътник по много див и първичен начин предявяваше претенциите си за справедливост. Пак заради него в Служба „Миграции“ станахме известни. Няма банка в града, където да не ме разпознават, викат ми „онази с италианците“ и ме гледат със смесица от съчувствие и съжаление. Друг клиент много упорито настояваше да преведа на служителите от Второ районно, че е лежал в психиатрия и умее да борави добре с оръжие, както и с нож, защото бил хирург.
част 3 – Балкански вещици спасяват света от извънземно нашествие
Заради сина на друг клиент пък имах временно разрешително да пренасям метадон. Човекът беше наркозависим, регистриран в програма в Италия и трябваше да продължи лечението си тук. И понеже беше непознат пациент, първата седмица се наложи аз да отговарям за пренасянето и съхранението на метадона. Няма да изпадам в подробности колко отговорно е това и как мъжа ми едва не ме зарови в градината, когато разбра. Но пък сега знам къде има такива програми, как работят, разговарях с психиатъра по темата, защото ми беше интересно – за превенция, симптоми… тогава бях майка на тийнейджъри и темата ме вълнуваше. Ся… мойто гардже най-убаво, ама все пак… да съм подготвена. Пък и с деца работя, с гимназисти ( уча ги на италиански). Пак със същия човек научих къде и как се регистрират ХИВ позитивните.
С друг клиент, българин, на румънското летище ни наскача охраната, защото той без да иска цапардоса в носа единия. Летяхме за Бари. Просто недоразумение, беше се навел след проверката да си оправя обувките и като се изправя, замахва с ръка, а полицаят зад него. Фрас, ох и трима му извиха ръцете. Аз съм след него, хуквам, но други двама извиват и моите ръце и ми викат „Стой на място“! I don’t care, it’s my boss“ – озъбвам се аз, без да си давам сметка каква беля може да ни се отвори. Слава Богу разбрани излязоха, с две думи се оправихме, извинихме се, накрая се смяхме. На връщане пък се смляха да ме проверяват, само дето гола не ме съблякоха. То лаптопа си включвах, то телефона, в раницата ровиха… Изнервих се и се изрепчих: „Стига бе, хора! На терорист ли ви приличам!?“ И оня ми се хили и вика – Да. И пак ми рови в багажа. „ За Бога – казвам аз безкрайно отегчена – аз съм гимназиален учител (това е другата ми професия – демек, скучна съм и безопасна). Единственият тероризъм, който прилагам е върху учениците ми“. Започнаха да се смеят и ме оставиха да мина.
част 5 – На слух, на лист или на ухо – превеждаш според обстоятелствата
© 2024 Илиана Дечкова