Преводаческата професия може да бъде много интересна. Особено при устен превод. Имам толкова смешни и абсурдни случки, че чак ми се губят подробностите. Срещаш се с нови хора, винаги има какво нов да научиш, пътуваш и опознаваш света. Усъвършенстваш езикови и психологически умения… абе, сладка работа. Събитията и героите са съвсем истински. Имената са с инициали от съображения за национална сигурност… Ха ха, глупости! Просто имената тук не са важни, а случките. Не знам колко бяха, не мога да броя до толкова.
Скоро не съм ходила на устен превод, не и от този тип като в историите. Баналните като ходене с клиент в банка, при нотариус или на лекар не се броят. Виж, в следствието на Първо районно е интересно. И там вече ме познават. Обаче всеки път, когато се видим с К. или М 1 се сещаме едновременно как рамо до рамо „спасявахме света“, но вместо чест и почитания, получихме порицание. А срещнем ли се с М.К. или Г.К. се поздравяваме с „дълъг, бял лук“ и си спомняме с умиление за Доня Чечилия и дългия път към дома.
На слух, на лист или на ухо – превеждаш според обстоятелствата
Симултанният превод не е лесна работа. Изпържва ти се мозъка. Особено, когато никога не си го практикувал. Конференцията започваше след няма и десет минути, когато ме информираха, че ще превеждам „на кабинки“. Какви кабинки, бре! Аз не знам с кои копчета се превключва. Е, научих се. Добре, че съм схванато момиче, бързо схващам. Конференцията беше в България, побратимени градове обменят опит за събиране на отпадъци. Имах предварително подадена информация кой какво ще говори. Когато говореха италианците, аз превеждах на българите, а другите преводачи от мен – на английски, португалски и испански. После като говореха чужденците, аз превеждах от другите преводачи на италианците. Пълен ужас! Предупредих италианците да говорят бавно, а не да стрелят като картечници. Обещаха. Да, ама първият забрави, че все пак трябва и да диша между думите. Идеше ми да му откъсна гръцмуля… но се справих някакси. Вторият обаче подложи на сериозно изпитание нервната ми система. Оказа се, че е орнитолог, взели го на разходка. Човекът си пусна презентацията и взе да обяснява какви видове птички и пчелички има в техния район. Да, ама аз не съм подвижен речник и не познавам терминологията в детайли. Стигнах до „и други видове комари и калинки“ и спрях. Обаче нямаше как той да говори, а аз да мълча… въпреки, че от филмчето основното се разбираше. Отворих си предварителните записки и… той показва комари и буболечки, аз бръщолевя за камиони за боклук. Българите взеха да се обръщат към кабината ми и да се подсмихват. По едно време колежката с английски ми чука на прозореца на нейната кабинка и ми прави знак с ръка в стил „Запри са малко, като снайперист в атака говориш“. Явно четейки съм забравила, че се очаква да говоря много бавно, щото нали уж превеждам в синхрон. Добре, че историята на комарите скоро свърши и излязохме в почивка. Нашите ме взеха на подбив, а аз се пеня като онова веро, дето измива с една капка, ама си излял половин шише.
Почивката свърши. Вече превеждах на италиански. След толкова говорене устата ми беше пресъхнала, но не смеех да пия много вода, защото пък трябваше да бягам до тоалетна. А от липсата на вода пресъхнах съвсем, в Сахара беше по-влажно отколкото в устата ми. Преводът вървеше добре. Говореше испанката, когато с учудване и леко притеснение забелязах, че италианците са свалили слушалките си и не ме слушат. Гледам копчетата – в ред са, на правилния канал съм. Излязох и с тиха стъпка, сякаш ме дебнат канибали се промъкнах към последния ред. Приведена попитах шепнешком какъв е проблема. „Ааа, няма проблем“ каза италианецът и продължи да слуша. Без слушалки. Пак го побутнах с въпрос защо са ги махнали. Тогава, явно разбрал притеснението ми, се усмихна и ме просветли: били от Сардиния, а техният диалект е много близък до испанския, по-лесно им било да слушат директно, отколкото моя превод през български. Ми то си беше направо развален телефон. Въздъхнах облекчено. „Излезе си почини“ – вика ми той. Изкуших се да скокна навън за цигара време, но реших, че ще е невъзпитано. Седнах си обратно в кабинката и хубаво се напих с вода.
След официалната част отидохме да обядваме. И естествено аз съм на масата с кметовете. Които са футболни фенове. И вместо да се нахраня като хората, аз превеждах мнения и впечатления за европейското и италианското дерби. В някакъв момент за мое облекчение минаха на английски. А аз тихичко се измъкнах за фас почивка.
Вечерята – в частен салон, в който се пушеше. Хубаво, ама аз съм гримирана, а грим и цигарен дим са взривоопасна комбинация за бедните ми очи. Скоро започнаха да сълзят, аз обаче най-професионално превеждам… докато другите ядат. През мен минаваха някакви вкусотии, от част от тях успях да си „чофна“ по залък, колкото да ги кусам. Мама ме е учила, че с пълна уста не се говори. Дори и да превеждаш вицове. Това също се оказа трудна работа. Вицът е специфичен жанр, понякога е почти невъзможно да предадеш емоцията на чуждя език. Имаше моменти, в които българите се заливаха от смях, докато някой от тях разказваше, а италианците се кокореха неразбиращо, въпреки упоритото ми старание да ги накарам да разберат колко е смешно. През това време аз вече „рева“, от очите ми – водопад. По едно време италианецът срещу мен ме гледа закачливо и ми вика: „Ако спра да разказвам вицове, ти ще спреш ли да плачеш? „ Това и без превод всички го разбраха.
Вечерята свърши. Аз се прибрах към 23 ч и примряла от глад се наврях в хладилника. С пълна уста, в противовес на възпитанието ми, дъвчех и обяснявах на недоумяващия ми съпруг защо се връщам от вечеря… гладна.
© 2024 Илиана Дечкова