Преводаческата професия може да бъде много интересна. Особено при устен превод. Имам толкова смешни и абсурдни случки, че чак ми се губят подробностите. Срещаш се с нови хора, винаги има какво нов да научиш, пътуваш и опознаваш света. Усъвършенстваш езикови и психологически умения… абе, сладка работа. Събитията и героите са съвсем истински. Имената са с инициали от съображения за национална сигурност… Ха ха, глупости! Просто имената тук не са важни, а случките. Не знам колко бяха, не мога да броя до толкова.
Скоро не съм ходила на устен превод, не и от този тип като в историите. Баналните като ходене с клиент в банка, при нотариус или на лекар не се броят. Виж, в следствието на Първо районно е интересно. И там вече ме познават. Обаче всеки път, когато се видим с К. или М 1 се сещаме едновременно как рамо до рамо „спасявахме света“, но вместо чест и почитания, получихме порицание. А срещнем ли се с М.К. или Г.К. се поздравяваме с „дълъг, бял лук“ и си спомняме с умиление за Доня Чечилия и дългия път към дома.
Балкански вещици спасяват света от извънземно нашествие
Беше пролетта на 2013 г. Работех като читалищен секретар. Делегация от нашия град беше поканена в Кераско, община Кунео, област Торино на международна конференция на побратимените градове. Имаше делегации и от Испания, Германия и Португалия. Темата на събитието беше „Обмяна на добри практики за събиране и извозване на отпадъци“. Аз бях нещо като помощник-преводач, ако се наложи, без хонорар, само с командировъчно. Към групата имаше официално назначен преводач, една жена, която ще наричам Преводачката или Тя.
До Букурещ пътувахме спокойно. На летището, след безмитния магазин загубих групата. Аз още тогава си бях малко „недоскив“, но не носех очила постоянно. Взех да се оглеждам като плъхок и да търся номера на гейта по таблата. Гледам – насреща ми полицай. Учтиво го моля на английски да ми даде информация. А той се зъби и ми казва:
– На таблото над Вас пише.
– Знам – отговарям учтиво – но не виждам. При което той се облещи, все едно му казах, че имам бяс. Английският ми тогава не беше много добър и явно съм го оставила с впечатлението, че съм сляпа… Но получих подробна информация на къде да вървя.
Намерих хората си. По някое време се наредихме на последна проверка преди да се качим в самолета. Ще пътуваме с Wizz Air. Аз съм със сак, който знам, че е подходящ за ръчен багаж. Слагам го в онова розовото, където проверяват дали се събира… и една очилата, намусена служителка ми обяснява, че излизал с 2 сантиметра. Гледам я лошо, понатискам сака, не беше пълен и той се събра. Да, ама не. Не можело. В това време цялата група мина, отзад напират хора, а ние спорим за моя сак, с който вече няколко пъти съм летяла точно с тази компания.
„Дръпнете се настрани“ – ми казва зъблата намусено. Обяснявам, че трябва да ме пусне, защото съм преводач на групата и няма как да тръгнат без мен. В този момент виждам автобусът, който извозва пътниците до самолета се кани да потегля. Грабвам сака и се шмугвам през вратата, скок – и съм вътре. Жената маха с ръце и се пени, а аз се усмихвам и и махам с ръка. Хората наоколо се посмяха, някои дори се оплакаха, че и на тях е правила подобен проблем.
Полетът мина сравнително добре. Като изключим едно ревящо бебе и едно повръщащо дете, обаче. От летището ни взеха и тръгнахме към хотела. В някакъв момент всички се заоглеждахме и взехме да бърчим носове. Отвсякъде се носеше зловонна миризма на кравешка тор. Шофьорът ни обяснява, че в Пиемонте е масова практика да торят по естествен начин. Пристигнахме в хотела. Буквално в нищото, нещо като нашите родопски махали, но на равно и без планина наоколо. И с прекрасна инфраструктура, за разлика от нашенско. Марсиански кратери по пътя нийде не видяхме. Няколко пръснати къщи и поля. Frazione му викат. Хотелът хубав, чисто, изискано, с красива градина и тераса ( тази тераса ще се окаже ключова в последващите събития). Настаняваме се… И осъзнаваме, че единственото място, където не вони на тор е тоалетната. Примиряваме се, че следващата седмица ще прекараме сред благоухания.
Вечерта минава приятно. На следващата сутрин имахме среща с кмета на града и местната управа. Аз се настаних с групата в частта за гости, а Преводачката и двама от нашите хора – отпред на микрофоните. Срещата започна. Направи ми впечатление, че нивото на чуждия език на Преводачката беше много добро, на моменти дори по-добра от мен, но превеждаше на български толкова засукано и сложно, че нашите хора ме помолиха да им превеждам на ушенце аз. В някакъв момент Преводачката стана и каза на български нещо от сорта „Аз повече не мога да превеждам“ и излезе. Ние – с очи на палачинки и уста до колене.
Изчахме малко, белким се завърне, но… не било писано. Остатъкът от срещата поех аз. След официалната част ни разходиха из града. Преводачката по някое време се появи и… все едно нищо не е станало. На всичко отгоре категорично отказа да съдейства на групата с превод по магазинчета или когато домакините ни разказваха нещо за града.
Влязох в роля. Беше ми интересно и полезно. Вечерта мина „без особености“ както пишат лекарите в епикризите. На другия ден имахме още една официална среща сутринта. Представителката на туристическата агенция, с която пътувахме дръпна Преводачката по време на следобедната разходка и започна да и се кара. Бях наблизо и се заслушах. Беше възмутена от непрофесионалното и отношение и я застави да ми даде част от хонорара си. Тя кимаше в съгласие, извиняваше се… после дойде при мен и взе да ми говори как сме колеги и трябва да си помагаме при нужда и т.н. Стана ми смешно и и дадох да разбере, че не и искам парите, но и казах, че според мен не е наета да превежда само на официалната част, а през цялото време. Обядваме в хотела, порция паста 15 евро. Решихме, че няма да вечеряме в скъпия ресторант, а ще си купим нещо и ще се отделим на терасата. И стана тя каквато станааааа… Преводачката се оказа с някакво психично заболяване, форма на шизофрения мисля, но успешно контролирано с хапчета. Да, ама тя не си е пиела хапчетата от известно време.
За да не безпокоим другите гости, щото нали сме си балканци, малко шумни, попитахме управителя дали може да ползваме терасата. Една голяма част от групата ни се настани там, сложихме кой каквото е купил – вино, мезета, сирена… и купонът започна. Хапка, пийка, смях,– всичко беше така, както трябва да бъде. От тема на тема разговорът на всички се насочи в една посока: езотерика, окултизъм, извънземни, религии – абе все интересни неща. И все Преводачката водеше разговорите. Докато в един момент Тя не започна да бръщолеви… ще ги нарека странности. Оказа се, според нея, че в момента извънземни нападат планетата с цел окупация и психическо заробване на човечеството (тривиално клише). Започнахме да се смеем, да оригиналничим… и Тя изтрещя. Разкрещя се, стана агресивна, направо зла. Обвини ни, че сме безхаберници, атеисти, ще горим в Ада… абе направо ни бутна в деветия кръг на Пъклото. Единият от мъжете, К. открито и се подиграваше вече и Тя го прокълна. Да му излезели десет цирея на четирибуквието. И днес не съм сигурна какво точно изпитахме тогава. Объркване като че ли е най-точната дума. Просто не бяхме сигурни как точно да реагираме. Лека-полека започнахме да влизаме в роля и да се съгласяваме с нея и тя се поуспокои. Започна да ни обяснява подробно какво ще е нападението, кои видове извънземни ни нападат и как Тя ще ги прогони. Помня, че нападателите бяха 3000. Без майтап! Показваше ни светещите точки в небето и никаква сила на света не можеше да я убеди, че това бяха просто… звезди.
През цялото време мъжете се кискаха тайничко, за да не я дразнят. Имахме в групата двама М. М 1 така се затресе, че се дръпна към парапета на терасата да се срие в тъмното. По едно време взе да се люлее от смях и аха да излети. То не знам къде по-надолу щеше да падне, бяхме в дъното на Инферното просто.
Извънземната драма продължаваше с пълна сила. Тя събираше вилици за оръжие (ножовете някой предвидливо ги беше скрил). Обясняваше, че това са жезли с магическа сила. Компанията на масата лека-полека смени чувството на забавление с това на досада. Отворих лаптопа си и започнах да и пускам клипчета на децата ми ( те свирят, пеят, танцуват, ходят по конкурси)… и Тя забрави за войната на световете. Половин час бърборихме, основно за децата ми, беше и интересно, пожелаваше им нови успехи и т.н. и като че ли съвсем се успокои. И тогава М 2 се озъби: „Ай стига вече де, стана досадно, пусни нещо друго на тоя лаптоп.“ Голяяяма грешка, огромна. И той го осъзна в следващите секунди. Тя се обърна рязко към мен и каза с припрян тон: „Извинявай, скъпа, но се разсеяхме и много се отклонихме. А те идват и трябва да действаме. Хайде, всички заедно!“ – тонът и беше строг и заповеден, нетърпящ възражения. Погледнах М 2, опитвайки се да му кажа с очи, че ако извънземните не го отвлекат, аз ще го довърша. Идеше ми да ми кресна „Е мноу си тъп, Саше“ ( не помня от къде е тая реплика, ама баш си беше на място в нашата ситуация).
Някои от колегите вече гледаха с неподправен ужас в очите, но нямаше начин да се изнижат, защото Тя ни следеше зорко. Други все още ги избиваше на майтап и се забавляваха. Тя говореше с мен, обясняваше ми как да се държим за ръка, за да засилим енергийното поле, гледаше ме в очите… В един момент погледът и се изпразни, мръдна глава леко встрани и започна да бръщолеви, все едно говореше на друг: „ Хммм, тука ли си, тука ли си? Виждам те аз, ама няма да ме уплашиш. К‘во се зъбиш, и аз мога. Не ме е страх от теб“ и оголи зловещо зъби в тъмното към нищото. Всичко това го избълва за секунди и докато осмислим какво се случва, Тя дойде на себе си и продължи да ми говори нормално, все едно нищо не е било. За десет секунди. После пак изпадна в това състояние, но този път нещото беше от страната на М 2, тя започна да ръкомаха и да плещи злобно същите думи. И така няколко пъти…
По едно време нашата „спасителка“ се успокои, явно спряха да и говорят. Аха и ние да въздъхнем облекчено, но последва крясък: „Свещи! Трябват ни много свещи! И още вилици“. Добре, че не се сети за ножове… Направо ми заповяда да сляза в кухнята и да донеса колкото мога. Аз вече бях вкисната и дори и се орепчих, че искам да спя и не ми се занимава и да ходи сама. Да, ама не можело. Тя трябвало да седи горе да отблъсква нашествието, а на мен ми имала доверие и да ходя аз. Ти да видиш! Слязох и помолих сервитьора без да се обяснявам за какво са ми. И обещах сутринта да ги върнем. Не можах да си изпълня обещанието, обаче.
Последва ритуал, на който и вуду магьосник би завидял. Тя припява тихичко със затворени очи, плещи някакви заклинания, държим се ръце, седнали около масата и държим вилиците като жезли с върховете нагоре, огънят от свещите пука, а наоколо е непрогледен мрак; само светлините на хотела долу подсказваха, че все пак сме на Земята, в човешко измерение. Никой не смееше да мръдне, за да не се озлоби отново „спасителката на човечеството“. Не помня колко време трая всичко това. Имах чувството, че е цяла вечност. Повечето взехме да се прозяваме, някои от нас доста некултурно вече зяпаха с уста. Ръцете ни бяха заети, никой не смееше да се пусне и тук-таме проблясваха в тъмата бели зъби.
Ритуалът свърши. Тя въздъхна облекчено и съобщи тържествено, че извънземната атака е отблъсната и можем да спим спокойно. Понечих да прибера вилиците и свещите, за да ги върна, но Тя заяви, че ще се погрижи. Няма да се излагаме пред хората я, да ни мислят за дребни крадци. Все пак представяме страната си. Съгласих се. Бях твърде уморена, за да предвидя последващите събития.
Сутринта станахме рано. Имахме неформална среща в града и предвидена кратка екскурзия из околностите. Направи ми впечатление, че никой не коментираше случката от предната вечер. Качихме се в малък бус и потеглихме. Бъбрехме, разглеждахме пейзажа, шофьорът – италианец ни разказваше някакви неща, превеждах аз. Минавахме през моста на някаква река, когато Тя изкрещя „Спри! Спри веднага“ ! Шофьорът рязко наби спирачки. Докато ние се чудим какво става, Тя отвори прозореца (седеше отпред ) и метна една огромна найлонова торба, пълна с нещо в реката пред смаяния поглед на италианеца. На повечето от нас бързо ни светна какво имаше в торбата. А колегите, които не взеха участие в среднощното трепане на извънземни и демони бяха… ни говор, ни картина. „Тръгвай, тръгвай „ каза тя спокойно на шофьора, „Сега ще ти обясня всичко“. И започна да обяснява. Италианецът – католик първо трябваше да проумее що за идиот ще хвърли боклук в реката и ще замърсява така безобразно. Докато той се опитваше да свикне с това кощунство срещу природата, беше подробно информиран за нашите балкански ритуали, че предмети, събрали отрицателна енергия се хвърлят в течаща вода. Предметите естествено бяха вилиците и свещите, които аз обещах да върна. Разбра и че предната вечер е бил спасен заедно с цялото човечество. От последното очите му изхвърчаха от орбита, а физиономията му изглеждаше така, сякаш го бяха проболи с кол в сърцето. Урокът по български вещерлък завърши с „Няма нужда да ми благодариш, това беше мой дълг. Но и колегите тук много помогнаха“. Туше!
Бедният човек не каза нито дума. Единственото, което излизаше от устата му беше категоричното NO няколко пъти, когато го помолехме да спре за по цигара или тоалетна. К‘во ли си е викал завалията – тия ако вземат да мятат още торби… Ние, засрамени, стискаме кълки и тръпнем в очакване да стигнем Торино, за да облекчим природните си нужди. Накрая все пак не издържахме. Обясних му, че това на моста е някакво недоразумение и че сме нямали никаква представа какво е смятала да прави преводачката и да бъде така добър да спре за тоалетна. Италианецът неохотно се съгласи, явно европейското в него проговори, въпреки, че през цялото време ни гледаше лошо. Но преди да спре, каза аз да говоря с шефа му, той да разрешал. Срам и позор.
Разгледахме Торино. Прекрасни замъци, хубаво кафе, вкусна храна… наснимахме се, пазарувахме. Тя естествено изчезна някъде и аз влязох в ролята на преводач. Ама не на групата, ами на всеки поотделно. Последва едно търчене от магазин в магазин, по съседните кафенета… но няма да излъжа, ако кажа, че ми беше приятно. По едно време обаче им казах, че и аз все пак трябва да купя нещо и да спрат да ми подсвиркват. В цялата суматоха забравихме за среднощния абсурд и сутрешното му продължение. Докато Тя не се появи. Чакахме да влезем пред един дворец, когато Тя цъфна от нищото, все едно се телепортира. Разменихме две-три банални реплики за времето и кой какво си купил, когато изведнъж жената се вцепени, оцъкли очи, пълни с ужас и взе да ме дърпа и да се крие зад гърба ми. „Тихо, тихо, той не трябва да ме вижда“ повтаряше като мантра. „Кой, бе джанъм?“ питам аз с досада и недоумение… Монах със свръх естествени способности я чакал в някаква катедрала, за да правят не разбрах какво с плащеницата на Исус. Но някакъв демон я преследвал, щото нали спряла инвазията на инопланетяните и сега била в опасност. Но трябвало непременно да стигне в тая катедрала „…щото иначееее…“ не разбрах какво зло ще ни връхлети, ако тя не иде там. Изведнъж както се криеше ме пусна и хукна нанякъде. Въздъхнах облекчено с мисълта „само още три дни“.
След разходката се събрахме на уговореното място. Преводачката се появи по едно време от някъде, усмихната, спокойна. Намигна ми и ми прошепна „Всичко е наред“. Може би очакваше да я заразпитвам, защото седеше с очакващ поглед и готовност да говори, но аз само кимнах и се дръпнах.
Прибрахме се по надвечер, пак накупили за хапване. Времето беше тихо, топло, чуваше се приятна, лека музика, италианска естествено. Душ, кратка почивка и част от групата се засилихме отново към терасата. Останалите седнаха на масите долу в градината на ресторанта. Но подходът към терасата беше заключен. Преводачката този път я нямаше. Информира ни, че за съжаление (само за нейно – дебело да подчертая) била твърде изтощена от последните събития и щяла да спи. Йеееей! Отидох да говоря с управителя да ни отключи терасата. Срещнахме се в коридора на първия етаж. Когато ме видя в погледа му се четеше смесица от ужас, гняв, обвинение… ако всички отрицателни чувства ги подредим като Менделеевата таблица всичко се изля отгоре ми. Въпреки това човекът направи усилие да говори възпитано. Попита ме какво желая. Помолих да отключи терасата при което последва категоричен отговор, почти изкрещян:
- ASSOLUTAMENTE NO! – демек никакъв шанс, сестро.
- Защо, какъв е проблемът“? – недоумявах аз. Ако сме били шумни снощи много се извинявам, няма да се повтори – опитах се да го омилостивя аз с молещ тон.
И тогава отгоре ми се изля такъв водопад, в сравнение с който Ниагара просто църцори.
- Вие, започна да крещи безумно управителят, вие сте балкански вещици! Какво сте правили снощи? Знам аз, всичко знам. Вие сте луди! Ще извикам полиция, да знаете. Срам и позор. Направили сте магия! Трябваше да отведа жена си и децата си рано тази сутрин на безопасно място! Ще ви изгоня! Ще се обадя на кмета! Вещици“ ! – пороят от безумни обвинения не спираше.
- Ама какво е станало, не разбирам? – успях да го прекъсна по едно време аз.
- Вашата колежка всичко ми разказа – продължаваше да хрипти той. Мога да ви осъдя за кражба на посуда, давате ли си сметка за това!?
Мдааа. Свещите и вилиците. Които Тя хвърли в реката. И за да не ни помислят за крадци и да се излагаме, сутринта преди да тръгнем за Торино нашата хубостница му обяснила всиииичко. Ама баш как си требе. За нашествието на демоните, за фолклорните ни ритуали – общо взето един вкиснал тюрлю гювеч от мистика, фолклор и окултизъм. Разказано на един традиционен католик! Бях засрамена, ядосана и ми беше смешно едновременно. Започнах да обяснявам, че да – снощи е имало нещо, но всички сме играли игра. Казах му, че жената има шизофренични отклонения и ние до този момент не сме знаели, че също сме потресени от снощните и изяви, но сме играли във филма, защото е станала агресивна. Заявих категорично, че не сме случайни хора, че сме православни християни и всички тези абра-кадабра са ни чужди. Управителят малко се успокои. Поне спря да ме гледа все едно аз съм извънземно. Но категорично отказа да ни пусне на терасата. Заяви, че иска да сме му пред очите и ще ни наблюдава. На въпроса ми може ли да си изядем нашата храна за да не се развали, вместо да поръчваме от неговия ресторант, отговорът беше „Яжте каквото искате, само стойте да ви виждам“. Това с храната си беше направо нахално от наша страна, но след всичкия срам и излагациии какво толкова…
Върнах се при групата, която междувременно беше се сместила при останалите, които така или иначе щяха да си седят долу в градината. В хотела имаше и други гости. Докато вървях към нашите поогледах другите гости, позаслушвах се в разговорите им. Реших, че по-скоро не знаят за нашите среднощни изпълнения. Никой не ме гледаше, не гледаха и към нашата група, нямаше ги онези погледи с периферия и шушукания зад гърба. Въздъхнах облекчено. След първоначалния шок взе да ме избива на истеричен смях. Момчетата с торби с храна и вино вече потропваха нервно. Когато им сервирах, че не просто ни е отказано, ами направо ни е забранено с „указ на президента“ те, неразбирайки първоначално какво става взеха да повишават тон. „Шшшшттт“! викам им, „Да не сте гъкнали“! Всички впериха очи в мен, в очакване да обясня причината за мистериозната забрана.
Настъпи гробно мълчание. Моите спътници бяха потресени. Възмутени. Засрамени. И притеснени. Нормално – това бяха кметове на села, общински съветници, хора на властта, представители на общината си и на страната си, чийто авторитет се сриваше пред собствените им очи. Заради извънземните, които не можаха да изчакат с нападението си поне да се приберем. Седнахме по масите в градината с увесени носове. Настроението беше отишло на кино. По едно време ония, които нямаха или по-скоро имаха късмета да не участват в среднощния бой на духове излязоха от унеса и започнаха да задават въпроси. Ама как, ма що, ма кой… Общо взето цяла нощ всеки от нас, „убийците на вампири“ разказваше историята през своя поглед, допълвахме се, поправяхме се… намерихме сили и да се посмеем. И типично по човешки накрая взехме да търсим виновника. Първоначално всички единодушно решихме, че е Тя, преводачката. Но в последствие я оправдахме заради заболяването и. Тогава последва въпроса кой я е наел и знаел ли е, че тя има проблеми с психиката. Виновникът по всички обвинения се оказа нашият общински кмет. Прихнахме дружно. След словесните закачливи закани в стил „Малееей, гле‘й ся к‘во го чака“ дружно решихме, че определено трябва да бъде запознат със срама и позора, които лепнахме на името на общината. Тази висша чест се падна на председателя на общинския съвет – отново единодушно решение.
В следващите дни нямаше нищо интересно. Между работата посетихме няколко малки градчета, наслаждавайки се на онази типична уютна красота на малките, кокетни италиански улички, хапвахме местен шоколад и деликатеси и вече бяхме готови да се прибираме у дома, леко уморени от всички преживени емоции. Все пак е уморително да трепеш извънземни с подръчни средства. Управителят на хотела така и не го видяхме повече. То нямаше и нужда, де… да се червим и препотяваме пак и отново.
Прибрахме се. След около две седмици някой от групата ми се обади, че ще правим събиране в една вила. Целта – разбор на скорошните събития. Прекарахме си чудесно. Отново и отново си преразказвахме историята със спасяването на планетата, припомняхме си реакцията на нашия хотелиер и се заливахме от смях, примесен с доза съжаление към горкия ни домакин. Човекът беше изолирал семейството си преди изгрев слънце от страх! След цялата тази щуротия чухме, че няколко дни след като сме се прибрали, на К., оня дето го проклеха циреи да има, му се е запалил покривът на къщата. Вероятно съвпадение, но той е убеден, че проклятието го е стигнало. Слава Богу само с материални щети.
© 2024 Илиана Дечкова