Отивам в Падова

Венера и Ани бяха в квартирата, когато пристигнехме с Милена. Помогнаха ми с куфарите, но обстановката беше някак натегната. Квартирата беше в историческия център на града, на 8 минути пеш от обектите. И щяхме да ходим и да се прибираме заедно, макар и пак посред нощ. Каква благодат! Уличките и сградите бяха абсолютно еднакви, с нищо не можех да ги различа, освен някое магазинче на ъгъла на улицата и табелките с имената, естествено. От улицата до стената на къщата имаше някакъв свод, над самия тротоар, много удобно когато вали дъжд.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 1 – Отивам на гурбет

Влиза се във вътрешен двор, но ние не ползвахме помещенията на основната къща, а някаква пристройка. Имахме стая, кухня и баня с тоалетна и пералня. В банята – задължително биде. В кухнята – легло, печка, хладилник и маса, а в тясната спалня – две легла и някакъв очукан гардероб. Обзавеждането беше в стила на соца, но доста овехтяло от употреба. Веднага попитах как стоят нещата с храната и интернета.

При Милена бях платила полагаемата ми част от таксата за интернет за месеца, нищо, че го ползвах има-няма 10-11 дни. Венера – жена на средна възраст ми обясни, че ходят заедно до супермаркета в покрайнините, че било по-евтино, но всеки си купувал за себе си. За интернета казах, че веднага ще им дам пари за една трета за месеца. Нито те, нито Милена отвориха дума, че всъщност с това преместване плащам двойно. Ани – младо момиче, по-малко от мен се опита да го намекне, но Венера заяви, че щяло да стане сложно сега да смятат и делят… Интернета ми беше ценен за връзка с дома, пък и нямаше да обеднея с една такса, макар, че не беше евтин. По някое време Милена ни остави, аз се настаних при Ани в спалнята; Венера държеше да спи в кухнята, защото ставала да пуши посред нощ и да не ни пречела…

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 2 – Изгубих се

Излязохме по-рано от обикновено да ме разходят из част от центъра. Падова или Падуа е на 40 км западно от Венеция. Населението на града е 213 259 души към 2010 г. Падуа претендира да е най-старият град в Северна Италия, основан около 1183 пр.хр. от троянския принц Антенор. През годините страда от хунски набези, попада под Византийско, Римско, Венецианско и Австрийско управление. Съвременният град е  изключително живописен; с гъста мрежа от аркадни улички и много мостове, които пресичат разклоненията на р. Бакилионе. Градът е пълен със забележителности. Параклисът Скровени (Cappella degli Scrovegni) притежава цикъл от фрески, изобразяващи живота на Дева Мария, които са завършени през 1305г. от Джото (Джото ди Бондоне). Palazzo della Ragione – притежава най – големия покрив в Европа, който не е укрепен с колони. Стените на двореца са покрити с алегорични фрески. Най – известната падуанска църква е базиликата Свети Антонио от Падуа (Basilica di Sant’Antonio da Padova) или е позната също като Ил Санто (Il Santo). Там се намират мощите на Св.Антонио, а параклиса, в които са поставени, е творба на много и различни творци. Тук се намира Университетът на Падова. Това е най-старият университет в Италия след университета в Болоня. Основан е през 1222 от голяма група студенти и преподаватели, напуснали Болоня, търсейки по-голяма академична свобода. В него са преподавали Петрарка и Галилей, получили са образованието си личности като Данте и Коперник.

Един от най-известните символи на Падуа е Prato della Valle (Поляната на Светците), елиптичен квадрат от 90 000 кв.м. Един от най-големите в Европа, в центъра му има широка градина, заобиколена от ров, който е облицован със 78 статуи, изобразяващи знаменити граждани. Тя е създадена от Андреа Меммо в края на 18-ти век. Базиликата и Пратото ми ги показа Ани, в единия ни почивен ден излязохме двете на разходка – сладолед, биричка, сандвичи и сладки приказки. Друга интересна забележителност е Кметството, наречено Palazzo Moroni, чиято стена е покрита с имената на мъртвите падуани в различните войни на Италия.

И разбира се  Caffé Pedrocchi , построено през 1831 г. от архитект Джузепе Jappelli в неокласически стил с египетско влияние. Това кафене работи почти два века. В него се помещава музеят Risorgimento. Центърът на града е заобиколен от 11-километровата градска стена , построена в началото на 16-ти век. В момента има само няколко руини, заедно с две порти, от по-малките и вътрешните стени от 13-ти век. И като всеки древен град и тук има замък, чиято основна кула е превърната между 1767 и 1777 в астрономическа обсерватория, известна като Specola . Останалите сгради обаче са били използвани като затвори през 19 и 20 век. Сега те се възстановяват. Всички тези забележителности ги обиколих поетапно в следващите дни. Жегата пак ме смазваше, но вече посвикнах на климата, на темпото и ритъма на работа и почивка и имах повече желание да разглеждам и да се разхождам.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 3 – Преследването

Венера се явяваше нещо като бригадир на малката ни групичка. Сама жена, ниска, с къса коса, разведена май беше, имала дъщеря в България. Беше от западна България, нещо средно между шоплук и македонско. Кривотия до шия, както се оказа по-късно. Останала без жилище, тук беше сама, търсеща препитание. Ани просто беше дошла да работи за разнообразие, беше много мило момиче от Добрич. Едната Анелия (високата) – софиянка, с две малки момченца, оставила ги на мъжа си и тръгнала на гурбет да покрива заеми; другата Анелия, нисичка симпатяга, вечно усмихната, също беше сама, нямаше семейство. Другата добричлийка, Дора, колежката, която замествах, оказа се мила и кротка жена (засякохме се три дни с нея) оставила сами в България момченца на 11 и 7 години, съпругът тираджия, пътува из Европа целогодишно. Децата ги наглеждаше някаква баба, но живееха предимно сами, докато те с таткото, затънали в дългове, се опитваха да оцеляват. Шарени хора с пъстри съдби.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 4 – Мароканска чест

Тук магазините не бяха в молове, а на самите улици. Отново „Зара“, „Масимо Дути“ и все такива лъскави марки. Общо пет магазина. Точ1но срещу Кафе „Педроки“. Венера ме разпредели на витрините и огледалата в пробните – общо 70 на брой, едната вечер ги броих. По-късно, когато се прибрах, една година не пипнах стъкла (познайте кой ги чисти). Имах и прах да бърша по рафтовете заедно с тях, но витрините бяха основната ми работа. Те с Ани пускаха и прахосмукачка, изхвърляха кошчета, миеха тоалетни. Работата беше разпределена съвсем честно според мен. Тъй като Венера беше страстен пушач, имаше разрешение от Плъха да прави по-чести почивки, стига да не надвишаваме много часовете, определени за чистене. Та покрай нея и ние почивахме по-често.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 6 – Саботажът

Работата в началото вървеше, разбирахме се, въпреки, че се чувстваше една отчужденост от страна на Венера, но като цяло се спогаждахме добре трите. Особено когато няколко пъти трябваше да ходят по институции и се налагаше да ставам рано с тях, за да им превеждам, защото за толкова време така и не бяха научили поне малко езика. Не че бях длъжна да им бъда преводач, но нали за това сме хора. Личеше си обаче, че Венера ставаше много по-мила в такива моменти.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 7 – Изгонена

Тук се сещам за два куриоза. Едната вечер Милена се обади и каза, че имаме спешна поръчка за почистване на друг обект, еднократно, но през деня. Това означаваше, че след нощната смяна, щяхме да спим има-няма два часа, да работим, да се приберем, още два-три часа почивка и обратно на тръстиката нощна смяна. Но пък щяхме да получим задоволително заплащане за извънредния труд. Сутринта ни натовариха на буса, и двете Анелии бяха там. Плъха беше в добро настроение и реши да ни черпи кафе. Спря по пътя в едно заведение и ние, типично по български седнахме на масите, запалихме по цигара, докато Шефа поръчваше кафе и кроасани за всички. Донесе той кафетата, колкото напръстник, типично по италиански. Ние – пак подчертавам типично по български, запалихме втора цигара с настройката да пием кафе поне половин час. Плъха  пък, типично по италиански глътна своето на крак и отсече „Andiamo”, демек тръгваме. Ние и петте избухнахме в смях. В крайна сметка го убедихме нещата да се случат по нашенски с обещанието после да сме чевръсти.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 8 – Нощ под звездите и Три дни път с камили

Втората случка беше с децата. С мъжа ми се чувахме почти всеки ден по скайп, но децата все ми убягваха. Минаваха покрай монитора, казваха ми здрасти и бързаха за техните си детски работи. Деничка все имаше важна работа с Йоанка и Габито или играеше на компютърни игри, когато успееше да докопа до компютъра от батко си. Време за скайп с мама нямаше. Общо взето ми звъняха само когато имаха спорове с баща си за нещо: колко късно да се приберат или да отидат някъде сами. Дадох си сметка, че не им липсвам, което всъщност ме успокои. Явно се чувстваха добре само с татко си, пък и се чувахме често. Ако бях усетила носталгия и тъга от тяхна страна със сигурност щеше да ми е по-неприятно. Бях ги предупредила да не ми звънят по-рано от 11 ч тяхно време.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 9 – Последващи разкрития

Една сутрин, лаптопа ми седеше на един рафт точно над главата, чувам звука на скайпа. А ми беше рано да ставам. Изключих го, но звукът натрапчиво се появи след няколко минути. Надигнах се и с досада установих, че е едва 8 часа при мен, значи в България беше девет. Наред с яда, че ме събуждат, ми мина през ума, че може да е важно, спешно… щом така настоятелно звънят. Натиснах зелената слушалка. Беше Павчо.

• Мамоооо – започна той със заповеден тон, личеше си, че беше ядосан. Да кажеш на баща ми ( !?!? ) да ме пусне с чичо Ангел и Данчо за риба, щотоооо… не стана ясно какви ще са последствията за таткото.

Стана ми смешно. Насметох хлапето и му заявих, че ми е все тая защо баща му не го пуска за риба. Щом мен ме няма, баща им носи отговорност за тях, съответно той решава и аз колкото и да искам, цитирам Павел „синът ти да се научи да е самостоятелен и да може да си налови една риба, за да не умре от глад“… край на цитата, не мога да взема такова решение. Хлапето нещо изсумтя и затвори. И те така. Децата бяха добре.

© 2025 Илиана Дечкова