autore: Penka Yaneva

Отглеждането на дете с увреждане в съвременния свят често изправя семействата пред една невидима и страшна действителност. Зад затворените врати на много домове стоят ежедневни битки с бюрокрацията, липсата на достъпна среда и недостига на реална подкрепа. В тази статия ще погледнем отвъд сухата статистика, за да анализираме трудностите, с които се сблъскват родителите.

Страшната диагноза

Научавайки за диагнозата на il bambino, родителите преживяват много силни негативни емоции. Емоционалните преживявания на родителите преминават през различни етапи. Започва с въпроса „защо се случи на нас?“, търсене на отговори, връщане в миналото, спомени за постъпки или генетична обремененост.

Първоначалният шок, който настъпва при новината, че детето им е с увреждане е голямо психически сътресение и много родители го обясняват като „целият свят се срути върху мен“. Те се намират в безизходна ситуация и изпадат в  отчаяние, жал, страх, чувство за несправедливост, безнадеждност и безпомощност. Това понякога води до нарушаване на взаимоотношенията на родителите, което пряко влияе на емоционалното състояние на детето.

Следващият етап е така наречената емоционална криза

Това е период на отчаяние или депресия. Родителят не може да се примири с факта, че детето му е с увреждане. Негативните реакции продължават, но не са така бурни. Изпадат в състояние на апатия, тих гняв, несправедливост, несигурност и отчаяние. Чувството за вина е често срещано явление. То е породено от убеждението, че заради тях детето е в това състояния и вина, че не са били способни да направят нищо за детето си. В този период родителите са песимистично настроени за неговото бъдеще. Те стават агресивни към обкръжаващата ги среда и има голяма вероятност това поведение да рефлектира върху бащата и да го отдели от семейството.

È possibile che il padre mostri disinteresse per i problemi del coniuge e del figlio, si abbandoni all'alcol o alla sua attività professionale e alla fine lasci la famiglia. Ci sono molte ragioni per cui un padre lascia la famiglia. La maggior parte li descrive come egoismo e desiderio dei padri di fuggire dai doveri, dalle situazioni e dai problemi legati alla crescita di un figlio con disabilità.

Ci sono alcuni casi che contraddicono le credenze comuni. I padri soffrono non meno delle loro mogli, anzi di più. L'uomo bulgaro nella nostra cultura è forte e risoluto, e se una donna esprime la sua emozione piangendo, l'uomo reprime questa emozione dentro di sé e ha difficoltà a reagire a questa tensione. Questo tipo di comportamento sfocia in una profonda depressione mascherata da indifferenza. Danno l'impressione di essere indifferenti, ma in realtà provano sentimenti di disperazione, disperazione e impotenza.

D'altra parte, la madre, prendendosi cura del figlio, sotto pressione da varie situazioni e problemi, può avanzare molte pretese inutili al marito e, sulla base di ciò, provocare la sua separazione dalla famiglia. Le relazioni e le esperienze familiari negative influenzano lo stato mentale del bambino, interrompendo la buona comunicazione con lui e portando ad una mancanza di contatto emotivo e al bisogno di sicurezza.

Гневът, който се поражда като нормална реакция на загуба при някои от родителите е насочен навън, като се търси вина у специалиста, който е водил бременността, партньора с генетична обремененост или лекарска грешка при израждането на детето. При други гневът се насочва навътре, обвинявайки себе си, че не е била достатъчно внимателна към своята бременност, като здравословно хранене, по-често посещаване на профилактични прегледи и др. Този вътрешен гняв в много случаи прераства в дълбока депресия.

Скръбта, подобна на преживяването на загуба на близък човек, която се проявява при много родители на деца с нарушения, се основава на база очаквания. Фактически детето е живо, но не е здраво и нормално като всички деца. В такъв случай родителите им се налага да променят своите настройки според здравното, моторно, интелектуално и социално развитие на детето им. Скръбта, дори преодоляна към даден момент, може отново да се появи в етап от развитието на детето, в който то не може да достигне.

Чувство за безпомощност и объркване – страх от бъдещето, дали ще се справят с отговорностите, които им предстоят, страх от реакцията на другите, дори срам да покажат пред света своето дете.

L'apparente adattamento alla situazione è il periodo successivo che si verifica nelle esperienze dei genitori nel crescere un bambino con disturbi. Qui i genitori costruiscono un'immagine errata del bambino che prevale sulla realtà. Un meccanismo di difesa come quello di non riconoscere che il proprio figlio ha un disturbo è comune. I genitori non vogliono notare la disabilità del loro bambino e minimizzano e ignorano la diagnosi. Cominciano a cercare e comunicare con diversi specialisti con il desiderio di sentire una diagnosi diversa da quella già fatta.

Отричане и неприемане. Много родители не приемат диагнозата и вярват, че детето им може да бъде излекувано. Търсят нови специалисти, скъпо струващи манипулации и операции, обръщат се към пара медици и методи за лечение или знахари. Всичко това води до продължителна загуба на време и пари. Отричането е първосигнална реакция на родителите. Те не могат да повярват, че в света им се появява дете, различно от другите. Инстинктивно изграждат нереални представи за диагнозата и развитието на детето, защото в повечето случаи по време на първите месеци, детето може да не изглежда различно от останалите

Търсенето на вина у другите е друг защитен механизъм, който може да се задейства у родителите. Например обвиняват лекарите за недоглеждане, неправилна манипулация или грешно действие извършено при бременността, раждането, ваксинирането или лечението на детето. Някои смятат, че за състоянието на детето е намесена свръхестествена сила, наказание за предишни лоши постъпки. Наличието на генетични смушения в рода води до взаимно обвинение на родителите за здравословното състояние на детето, или търсене на отговорност у другия за недостатъчна грижа, прозорливост и предпазване.

© 2026 Iliana Dechkova