Днес ще ви запознаем с Христо Пламенов Христов – морякът, който на 27 септември 2024 г. се изкачи до Първи базов лагер на в. Еверест на 5364 м. Христо ще ни разкаже как се организира едно такова начинание, каква е разликата между трекинг турист и алпинист и как шерпите разбират щастието.
Представи ни се: кой си ти, с какво се занимаваш в ежедневието?
Здравейте! Казвам се Христо, на 27 години. Роден съм в град Варна и живея в град Аксаково заедно с едно момиче и скоро ни предстои сватба. Завършил съм образованието си във Висше военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ праз 2018 година. Работя като моряк, специалност „корабен механик“. От няколко години съм офицер и понякога ми се налага да ръководя хора и да взимам важни и отговорни решения. Обичам си работата. Обичам да се справям с проблеми и да намирам и отстранявам повреди. Работата понякога е динамична и изморителна.
И от морето се премести в планината… защо реши да предприемеш това пътуване?
От малък обичам да прекарвам време сред природата. Като дете членувах в скаутски клуб, който ме научи как да бъда млад и отговорен човек. Всяко лято и зима бяхме на лагери – спяхме на палатки, научиха ни да бъдем самостоятелни, да оцеляваме сред природата, да познаваме горите и терена и да се ориентираме във всякакви условия. Преминах много курсове по оцеляване в горски условия, както и планинарски курсове.
Като малък съм обиколил повечето от Българските планини заедно със семейството си и днес това продължава да ми доставя удоволствие. С моята годеница изкачваме българските върхове и обичаме да караме ски през зимата. Но като всяко малко дете тайничко си имах една мечта да видя големите Хималаи. Отдаде ми се възможност вече като по-голям. Исках да съм там, да ги видя с очите си, да усетя величието им. От друга страна исках и да видя как живее местното население в Непал. Да разгледам културата и традициите им.
Как организира всичко?
Идеята изникна в главата ми много спонтанно. Истината е, че четох интересна книга свързана с Хималаите. Бях силно повлиян и се замислих, дали не мога и аз да изпълня мечтата си да отида и да видя тези големи планини. Започна едно много дълго четене и гледане на клипове в интернет. Намерих българин от София, който беше качил своето преживяване от Непал. Той беше стигнал до базовия лагер на Еверест.Аз се свързах с този човек.
Казва се Нешо. Много опитен планинар и алпинист. Видяхме се в София и обсъдихме моята идея. След това многократно се чувахме, като аз записвах всеки един съвет в тетрадката си. Вече имах цел и посока, която да следвам, исках да отида до базовия лагер на Еверест. Знаех от опита си какви дрехи и екипировка трябваше да си набавя, като стриктно следвах списъка си. Намерих българска фирма, която ми организира билетите и посрещането в Непал. Организацията беше готова. Това беше най-лесната част.
Каква подготовка е нужна, за да се впусне човек в такова приключение? Трябва ли да си професионален катерач, за да стигнеш подножието на върха?
Тук на този въпрос ще отговоря така: абсолютно не е нужно да си професионален катерач, за да стигнеш базовия лагер, но това в никакъв случай не означава, че е лесно и ще е като разходка в морската градина. Това е планина, която може да ти поднесе големи изненади с времето, както и стана при мен. От физическа гледна точка е трудно. Преходът общо е около 150 километра, като в повечето дни е изкачване на голяма надморска височина.
Има един много важен фактор който може да попречи на изкачването и това е правилното преодоляване на височинната болест. На височина над 4000-5000 метра налягането на кислорода е по-малко и започват проблеми с дишането. Има едно постоянно главоболие, до момента в който започнеш да слизаш на ниско. В редки случаи на тази височина е възможно да се получи и усложнение с белите дробове или мозъка, заради по-малкото кислород и тогава е опасно. Човек трябва да се наблюдава много стриктно. Трябва да има дни, в които има изкачване, но след това се връщаш да спиш на по-ниско, за да се аклиматизира тялото. Аз имах два такива дни, които бяха трудни, но след слизане на по-ниско се чувствах добре. Има и лекарства, които намалят ефекта на височинната болест върху тялото, аз имах в мен, но явно по естествен път преодолях симптомите.
Със сигурност е препоръчително хората, които ходят там, да са физически здрави. Да са провели основна физическа подготовка, включваща големи преходи с висока денивилация, физически упражнения за цялото тяло и да са теоретично подготвени какво ги очаква по пътя.
Каква е разликата между водач и носач?
Водачът е този, който ти показва правилният път до целта. Той е човекът, който е залепен за теб и се грижи за теб от тръгването ти към целта до излитането на самолета ти на обратно. В повечето случаи и водачите и носачите са местни шерпи, които са изключително опитни планинари и алпинисти, учасвали в множество трекинги и експедиции по върховете. Водачът се грижи и за физическото ти състояние. Има правото да прекъсне експедицията, ако види че не си физически здрав. Препоръително е стриктно да спазваш всеки съвет от него.
Носачите са също толкова опитни. Те са хората без които нито една високопланинска експедиция не би се осъществила. Те са хората, които нарамват тежките багажи на алпинисти и туристи и тръгват да ги носят към целта. Те първи достигат базовите лагери и подготвят полевите кухни и условията за живот.
Трекинг туристите също се възползват от услугите им, като наемат водачи да носят тежките раници от едно село до друго.
Аз не използвах носач и си носих сам раницата, за да спестя пари, но това беше допълнителна тежест и усилие за мен.
Опиши маршрута си – от къде мина, какво видя? Какви са впечатленията ти от непознатите места? Успя ли да усетиш духа на Непал?
На 19-ти септември кацнах в Катманду, столицата на Непал. Това е един огромен град, който кипи от живот. Няма как да ви опиша атмосферата по улиците, ако не сте били там, но мога да се опитам.
Бях настанен в хотел който е близо до най-големия търговски квартал в Катманду. Има един такъв особеен аромат на подправки и местни ястия по улиците, който не може да си го избиеш от носа. Навсякъде има магазинчета, от които местните предлагат традиционни сувенири дрехи и ястия. Няма как да не спомена за движението по пътищата. Буквално коли, мотори, хора и животни се разминават на сантиметри едни от други по някакви неписани правила.
Има множество градски храмове, където си добре дошъл да разгледаш, само ако бъдеш така добър да почерпиш маймуните живеещи в тях. Да…малки маймунки, крадливи и толкова бързи, че може да останеш гол и бос ако не внимаваш. Прекарах един ден в Катманду и мисля, че ми стига хаоса в този град.
На другият ден летях със самолет до най-опасното летище в света, намиращо се в село Лукла. Там бях посрещнат от моя водач. Казва се Бишну, добро и възпитано момче, малко по голям на години от мен. Започнахме прехода през долината като спахме в хижи в селата на местните шерпи. В дните на изкачването много пъти прекосявахме огромната река Дут Коши, която извира от подножието на Еверест.
Минавахме села, като наблюдавах как живеят местните. Останах с топли чувства как живеят с малко материални неща. Имат по няколко кокошки, малки ферми, в които отглеждат плодове и зеленчуци. Децата всяка сутрин, спретнати с красиви униформи, ни задминаваха бягайки, като отиваха в близкото село на училище. Мъжете от рано нарамили товарите, мъкнеха стоки и багажи по планините.
Животните: якове, биволи и магарета, натоварени със всевъзможни провизии катерят планините, за да могат да осигурят най-важните потребности за живот в селата. Жените работят в градините, грижат се за къщата и готвят топли ястия за уморените си мъже. Перат дрехите на ръка, няма ток, няма перални. Нямат превозни средства. Нивите се орат с животни, както е било преди в България. Вечер палят печките с изсушени изпражнения от якове.
Само някои хижи блещукаха с крушки, захранвани от слънчеви панели, очакващи новите групи с туристи да пристигнат. Тези хора се издържат от собственото си производство и от туризма в Хималаите. Нямат много, но са щастливи. Вечер пият чай, събрани около печката. Мъжете играят местни игри. Старите хора пеят религиозни песни и се молят. Децата до късни вечери бягат и играят навън след училище.
Трябва да се разграничават шерпите от непалците. Шерпите са народ, идващ преди много години от Тибет. За разлика от непалците, които са хиндуисти, шерпите са будисти. Много силно религиозни. Заради трудния живот те прекосяват Хималаите и пристигат в Непал в търсене на нови земи и препитание. Така идва и якът като животно в Непал – свещено и величествено създание на природата. Издръжливо на много ниски температури.
На 25 септември рано сутринта се качихме на един панорамен връх, наречен Нангаршанг. Пътят до там не беше труден, но имаше голяма мъгла и за жалост изпуснахме хубавата гледка. На следващият ден продължихме прехода си към базовия лагер. Започна да вали сняг и температурите рязко паднаха. Пренощувахме в село Лобуче. На сутринта снега вече беше стигнал 1 метър. Трябваше да вземем решение дали да продължим по пътя си или да изчакаме, с риск да не успеем да изпълним задачата си.
Аз се чувствах добре. Имах сили и топли дрехи и мисля, че бях готов да опитам да стигне до лагера. Пътят от село Лобуче е стръмен със сняг. Трябваше да стигнем последното село преди базовия лагер, наречено Горакшеп. Там щяхме да оставим багажа си, да вземем само най-нужното и да продължим към подножието на Еверест. Бяхме бързи и задминахме доста от туристите. Подминахме Горакшеп и пред нас стоеше единствено три километров участък, който е началото на ледника Кумбо. Мъглата беше голяма, снегът валеше адски силно. Аз просто вървях и се концентрирах върху това да не ми е студено и да не стъпя в някоя по дълбока дупка. След дълго вървене изведнъж водача ми каза,че сме достигнали базовия лагер и пред мен се показа така известният камък, обозначаващ местоположението му. Имах други очаквания: да видя хубави панорамни гледки на околните върхове и на великият Еверест, но това не се случи. Не се виждаше нищо на повече от 10 метра пред нас, но все пак бяхме успяли. Мисията беше успешна. Чувствах се щастлив.
Върнахме се в селото под лагера и пренощувахме там. Вечерта беше адски студ и цяла вечер валя сняг. На следващата сутрин снега беше затрупал цялото село. Вратата на хижата я отровиха отвън други хора. Вечерта беше пристигнала полска група, която искаше днес да стигне до базовия лагер, но това нямаше как да се осъществи. Никой не им позволи, а и предвид времето, те изгубиха и желанието да тръгнат нагоре. Присъединиха се с сълзи на очи към нас и всички заедно потеглихме надолу към долината.
Това беше най-дългият и изтощителен ден в съзнателният ми живот. Вървяхме бавно в снега, пробивахме си път и се придвижвахме много бавно. Умората си казваше думата. По-слабите туристи останаха назад. Разминаването с тях беше много изморително. В крайна сметка слязохме в долината и достигнахме село Периче, което щеше да е нашето убежище. Докато вървяхме през долината от околните върхове се виждаха лавини. Имаше светкавици и гърмежи. На следващият ден се събудих, бурята беше преминала и гледките около долината бяха зашеметяващи. Времето беше перфектно. Започнахме дългият път към дома.
Какво ти донесе това пътуване?
Това пътуване ми повлия много. Аз видях едни щастливи хора, които рано сутрин се благодарят, че боговете са ги дарили с още един ден. Силата, породена от трудния начин на живот се прехвърли в мен. Върнах се назад в миналото и припознах моите пра баби и дядовци, как по същия начин са се трудили на нивите и са гледали животните. Замислих се, че ако Земята претърпи катаклизъм, в който инстинкта за самосъхранение на хората определи коя нация ще оцелее, именно шерпите биха се справили умело с трудностите, поднесени от майката природа.
За религията им мога да говоря много. Но предпочитам да не изявявам мнение за нея. Ще кажа само, че бях в манастири които са на повече от 1000 години. Изключителна енергия се долавя когато си вътре в тях. Няма как да го обясня. Трябва да си там да го усетиш.
Защо не се качи на самия връх?
Не се качих на самият връх, защото това е едно съвсем различно начинание, изискващо съвсем други технически умения. На практика е почти невъзможно без експедиция и водачи да се качиш на самият връх. Една такава експедиция трае 2-3 месеца и изисква голяма планировка. Трябва да правим разлика между трекинг туризма и алпинизма. Тяхната същинска работа за изкачването на върха започва от базовият лагер, в който през пролетният сезон прекарват някололко месеца на палатки.
Ще предприемеш ли отново подобно начинание? Защо?
Имам желание да посетя други планини в света като Килиманджаро, Алпите, връх Тукбал в Мароко. Но и те изискват планировка и свободно време. Ако съм жив и здрав ще ги видя и тях. Те са лесно постижими за трекинг планинарите и си заслужават да се видят.
„Обичам планината. Планината е здраве“ казва морякът-планинар накрая. А аз му пожелавам да покори още много върхове – и планински и чисто житейски.
© 2024 Илиана Дечкова