Саботажът

В Падова имах втора братовчедка. Ивето. Завършила като мен Руското училище във Варна с италиански, учеше тук в университета и живееше в един квартал в града с приятеля си, в малък, кокетен апартамент. Работеше почасово, лятото продаваше сладолед близо до квартирата ми. Когато се разхождах през деня често минавах да я видя и хапвах вкусно gelato. Още първите дни като пристигнах тя дойде на колело, пихме кафе в центъра и ми даде адреса си с уговорката ако имам нужда от нещо да и се обадя. До джелатерията на Ивето се стигаше лесно и разходката беше приятна. Нагоре по моята улица до Т-обраното кръстовище на ул. „Джовани Батиста“. Завой на ляво, улицата се извиваше покрай красиви къщи, магазинчета и заведения докато стигна до едни огромни саксии, които обозначаваха края на пешеходната част. От там на дясно, още сто метра и се озоваваш до дълга опашка за сладолед. От там през площадчето се стигаше лесно до Базиликата, а още две пресечки я делеше от Пратото.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 1 – Отивам на гурбет

Вече свикнала на режима, всеки ден излизах някъде – сама или с момичетата. Показаха ми къде е гарата, бях планувала да скокна до Венеция (нещо, което не можах да осъществя по ред причини), ходихме и до някакъв китайски магазин, като нашите „Всичко по 1 лв“. Друго, което ми направи впечатление – масово афроамериканци и араби продаваха всякакви боклуци направо на земята, опънали чаршафи на площада. Чат-пат полицията идваше да ги разгонва, все пак дейността им беше незаконна, но скоро се връщаха и изкарваха няколко дни до следващото изгонване. Бяха много нахални. Буквално дърпаха хората за ръцете и настояваха да си купят от тях. Чанти, часовници, чехли… каквото се сетиш, имаха го.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 2 – Изгубих се

Денем се разхождахме, вечер пиехме кафе в една градинка, после на „тръстиката“ и към 4-5 сутринта се прибирахме. Докато хапнем и се изредим в банята, после пералнята, минаваха още два часа. Лягахме, когато останалия свят се събуждаше за нов ден. В съседната къща на втория етаж имаше някакви китайци. Явно и те като нас гурбетчии, защото се прибирахме по едно и също време. Те обаче бяха много шумни. Често се караха и викаха все едно са на Световното по футбол през 94‘ и гледат гола на Костадинов. Една вечер не ги издържахме и се развикахме и ние. Бяха усилили телевизора ( имаха сили да гледат телевизия !? ) и за да се чуват помежду си, се надвикваха. Аз се развиках на италиански, Ани им закрещя на английски, а Венера пригласяше на български. Те ни отвърнаха подобаващо на смесица от китайски и английски. Получи се един чудесен съседски скандал с международен привкус.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 3 – Преследването

Такситата в Италия са бели. И много скъпи, както моите колежки ме предупредиха. Но пък в града имаше редовен градски транспорт, 1,60 евро за 75 мин пътуване. Билетчетата се продаваха в машини  на спирките. Подобна платежна система във Варна я въведоха години по-късно, естествено не функционираше така, както в Италия. В центъра точно до нашите обекти имаше местен супермаркет „PAM“, но ние ходехме в края на града в някакъв огромен и два пъти по-евтин.

Кафе „Педроки“ беше точно срещу единия магазин, където чистехме, но не ни беше по джоба да влизаме там. Влязох само веднъж за 2 минути да разгледам. Имах чувството, че влизам във вестибюл в старинна къща на благородници от средновековието. Но поне се снимах, яхнала лъва пред кафенето. Едната вечер имаше концерт на някаква група, беше безплатен. Събра се огромна тълпа, ние тъкмо отивахме на работа. Поседяхме малко да послушаме, вътре не се чуваше. Но скоро трябваше да влизаме и да я мятаме. Нас чакаха – праха, петната по витрините и всичката останала мръсотия от деня. По някое време се скатахме в коридора на тоалетните – ние бяхме под земята, но отворихме прозорчетата и музиката се чуваше. Сдухах се. Стана ми самотно. Хората навън се забавляваха, бяха с близки и приятели, а аз заминала на майната си, бършех прах далече от семейството си. Така ми се искаш точно в този момент да са с мен. Повъздишах си тъжно за малко и се върнах горе в магазина. Времето минаваше и трябваше да побързаме.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 4 – Мароканска чест

В някакъв момент Венера започна често да ми прави забележки. В квартирата през деня се държеше нормално, но вечер на работа се превърна в цербер. Все нещо не и харесваше, все прах намираше, петна съм оставяла по огледалата… Застанах нащрек. Една сутрин рано се раззвъня Плъха. Беше бесен. После се включи Милена и каза, че собственикът на единия магазин се оплакал, че единия ъгъл от мъжката секция бил целия в прах, изобщо не било чистено там. Спогледахме се. Венера веднага заяви, че в мъжката секция съм чистила аз. Но аз и напомних, че тя ме беше прекъснала и ме прати другаде като каза, че щяла да довърши тя трите рафта с обувки. Плъха естествено не искаше да слуша обяснения, крещеше, че сме го изложили, щял да ни реже от заплатите…

До края на деня не си говорихме много. Ани беше като буфер помежду ни, но атмосферата беше тежка. Вечерта напрежението се беше уталожило и успявахме да водим нормален разговор. Аз обаче забелязах, че като никой път Венера все около мен се въртеше. Преди уж си пречехме – аз бърша рафтовете, тя с прахосмукачката, сега току да се качи отгоре ми. Заех се с витрините, но я наблюдавах тайно. Казах, че отивам до тоалетната, но се скрих в едната пробна. И какво да видя! Кака ви Венера минава покрай огледалото, което току що бях лъснала до блясък и така някак случайно го пипа. Не казах нищо, но минах да проверя всички витрини и огледала, които вече бях чистила. По няколко от тях имаше петна от пръсти, малки, но се виждаха. Побеснях, но реших, че ще си играем. Ако я бях обвинила щеше да е моята дума срещу нейната. Чудех се само защо го прави. Реално нямаше повод да се държи зле с мен. По-късно разбрах, че повод е нямала, но е имала заповед.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 5 – Отивам в Падова

Почистих след нея, но си дадох сметка, че това ще е всеки ден и че няма как да я следя навсякъде. Реших да чакам поредното оплакване от клиента за пръсти по стъклата. И то не закъсня. По същото време Милена цъфна един ден и взе да ме разпитва как се чувствам, харесва ли ми работата… накрая взе да мънка, че Дора се връщала по-рано и трябвало пак да ме връщат в Сан Мартино. Поведението на Венера беше станало нетърпимо. Вече и в квартирата се заяждаше с мен, за пералнята, за колко мокро било в банята… за това, че дишам. Аз и бях казала, че съм я виждала да цапа след мен, тя категорично отрече да е нарочно, настояваше, че е без да иска. Но бяхме в обтегнати отношения. И когато Милена взе да мънка, аз и заявих, че не ме интересува договора, в края на месеца напускам и си искам всички изработени пари. Каза, че ще го обсъди с Плъха, но изглеждаше облекчена… и някак смутена.

Обадих се вкъщи и разказах всичко: за моториста и за среднощните ми разходни из гробището мъжът ми не беше никак очарован, сега съвсем се ядоса. След първоначалния му бяс към Венера и Плъха ме насмете в стил „майка си търсиш там“ и настоя да се прибирам. Но в крайна сметка решихме, че ако си намеря друга работа за оставащите два месеца ще е по-добре. Бях тръгнала с 350 евро. Вярно, нямаше да стигна до там да мi праща пари да се прибера, но исках поне да избия парите, с които заминах и да се върна с нещо отгоре. Започнах да търся обяви по местни вестници, сайтове, звъннах и на Ивето. Венера като че ли миряса и петната по огледалата спряха да се появяват „без да иска“.

По същото време, в края на юли, Ивето завършваше университета и имаше бал. Дойдоха и родителите и. Глътка свеж въздух за мен. Донесоха ми лютеница и нашенско сирене, бях си ги поръчала предварително. В деня на дипломирането и можехме да присъстваме на изпита и. Тя беше представила вече магистърската си теза, трябваше да я защити устно. Влязохме в голямата аула и изпитът започна. Дойде нейния ред, задаваха и въпроси по темата, Ивето учеше право. После и задаваха общи въпроси. Горе-долу като при нас. Накрая я поздравиха за отличното представяне и я удостоиха със званието “dottoressa“. Имат много интересна традиция. Завършващите вървят на групи по улиците, с тоги, окичени с цветя, лаврови венци, а техни приятели и близки ги замерват с всякакви неща, пръскат ги с вода или шампанско и им пеят тази песен: „Dottore, dottore, dottore del buco del cul, vaffancul vaffancul» Преводът не е много приличен: „Докторе, докторе, докторе на дупката задника, майната ти, майната ти“. Това е послание към новозавършилите да свалят розовите очила и да не мислят, че от тук нататък ще им е лесно; послание, че може да са с титла, но още са никой и тепърва трябва да се доказват. Почерпихме се в едно заведение. За пръв път ядох брускети. Пих и някакъв вкусен коктейл. После обаче трябваше да тръгвам. Имах час в една агенция за работа, а те продължиха с празненството в домашна обстановка.

Намерих адреса лесно. Млада, руса жена, много приятна ме посрещна и ме покани в уютен офис. Предвид, че бях българка, макар и с висше икономическо образование и владееща езика професионално, не очаквах кой знае какви предложения. Все пак бях си изкарала codice fiscale, нещо като нашето ЕГН, но временно. Жената ми предложи хубава работа с още по-хубава заплата като помощник-счетоводител в една правна кантора. Това си беше удар. Обаче… с договор за една година. Никакъв шанс за свястна работа за два, айде три месеца. Увесих нос. Жената ми каза, че при моите условия могат да ме вземат само за badante, демек болногледачка, защото бадантите в Италия били предимно от Източна Европа и през август се прибирали по родните места, та тъкмо работа за мен да замествам. Не беше нещото, което исках, предпочитах да чистя. Братовчедка ми работеше като баданте, но в южна Италия и от нея знаех за какво става въпрос. Не се виждах цял ден затворена, 24 часа, без почивен ден… но все пак отидох на адреса, който жената ми даде. Беше на нещо като агенция за баданти. Една украинка намираше работа на хора от Балканите и региона като баданти, чистачи и други подобни работни места.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 7 – Изгонена

Гледката беше потресаваща. Влязох в двора на къщата. Вътре имаше народ докъдето ти стига погледа. Но какъв народ… мъже, жени, имаше и деца. Всички налягали по земята, върху куфарите и чантите си. Бяха на групички. Чуваше се всякаква реч: украинска, молдованска, румънска… българи в него момент нямаше. Жената ме прие, изгледа ме странно и веднага ми каза, че някак не се вписвам в околната картинка. Засмях се и и отвърнах, че и аз се чувствам така. Поговорихме. Обясних и какво търся, защо и кога съм дошла в Италия. Беше готина. Народна жена, земна, освободена от предразсъдъци. По едно време се вдигна врява в двора. Две жени се караха и бяха на път да се сбият. Едната обвиняваше другата, че и е откраднала парите. Свадата добиваше заплашителни размери, взеха да се намесват и мъжете. „Мадам“… защото моята домакиня приличаше точно на Мадам от старите филми, излезе на чардака ( не тераса, беше си точно чардак), развика се на италиански, заплаши ги с полиция и лека-полека всички утихнаха. Влязохме вътре и докато отпивах бавно то хубавото кафе тя ми заразказва.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 8 – Нощ под звездите и Три дни път с камили

Тук идвали всякакви хора. Отчаяни, бедни, бездомни; всички за едното парче хляб. Обикновено ги настанявала в къщата по стаите, къщата беше огромна, купена с тази цел. Обикновено намирала нискокачествена работа на 90% от хората, които после от първата си заплата и плащали някакъв процент еднократно. Пари предварително не вземала. Но сега се струпали много хора наведнъж и нямало място вътре. Оказа се, че сбирщината, която сварих отвън живее така от дни, някои и седмици. На поляната, някои нямаха дори сянка, върху куфарите си… да, имаше две бани в къщата, за повече от 50 човека. Беше наистина потресаващо. Въздухът беше наситен с отчаяние, страх, агресия. Изпитах желание да хукна и да бягам, да бягам, докато не започна да дишам нормален въздух.

ПЪРВИ ДОСЕГ С ИТАЛИЯ – част 9 – Последващи разкрития

Все пак потиснах порива си и учтиво се сбогувах с домакинята. След седмица трябваше да напусна квартирата, а идеята да дойда на това място  беше абсурдна. Звъннах у дома, разказах на бързо перипетиите си и реших, че се прибирам. Посмяхме се, че не ставам явно за гурбедчийка. Подметнах му за апетитната оферта, която получих преди това, но и двамата знаехме, че на онзи етап от живота ни беше невъзможно. Да го оставя сам с две подрастващи деца, работещ и нощни смени, без никаква странична помощ при нужда поне година докато се установя и евентуално след това да дойдат при мен… при условие, че си имаме собствена къща и сравнително добър живот в България – беше абсурдно.

© 2025 Илиана Дечкова