Първи впечатления – петък 14 февруари
На другия ден сутринта се събудих от тихото тракане на клавиатура и нежен детски шепот в лицето ми „лельоооо“. Снаха ми работеше от къщи, а племенникът ми умираше от скука. След доволно количество кафе дойдох на себе си и реших да се поразходя из квартала. Марти отказа да ми бъде водач (него ден в училището им беше неучебен, но присъствен за преподавателите) и той се залепи за някаква видео игра и демонстративно затвори вратата на стаята си под носа ми. А аз реших да се поглезя като си взема една хубава вана със соли. Обожавам това съоръжение, което у дома по технически причини няма как да имам. А Мартично ми подари някакво специално негово сапунче за вана и отново се гмурна в своя свят. Дълго се борих с душа на брат ми. Странни батерии, които доста време се чудих на къде да въртя… чувствах се като Маугли. Все пак успях да напълня ваната и блажено се киснах докато водата не стана студена.
Времето беше влажно и мрачно, но някак уютно. Не беше студено. Почувствах се странно. Намирах се в един краен квартал на града, отвсякъде заобиколен със зеленина. Къщите бяха еднотипни, ниско строителство и много еднакви. Заслушах се в чуруликането на птичките и сякаш изпаднах в безвремие. Наоколо нямаше никой. В един момент се усетих какво ми липсва… онази наша специфична глъчка, шума от автомобилите, движението на хора по улиците или дори радиото от съседната къща. Тук нищо не се чуваше. И все пак усещането беше проятно, макар и различно.
Тръгнах надолу по уличката, направих обиколка и минах по задната алея. Имах чувството, че се разхождам в парк. Беше красиво и уютно. Надничах любопитно в задните дворове на съседите, където оградите бяха по-ниски и се надявах да не изглеждам натрапчиво… или съмнително.
Cheriton Place е тиха странична улица, с малки добре поддържани къщи и зеленина, подходяща за семейства. Архитектурата е във Викториански стил, къщите са тухлени, на два етажа, често с bay windows (залепени прозорци към пътя), декоративни челници и малки градини отпред . Преобладават традиционните червени и жълти тухли, но има и боядисани в пастел – кремаво, бяло, по-неутрални, съвременен почерк, който придава свежест. Типичната конфигурация: входен коридор, предна дневна/салон с bay window, трапезария и кухненски блок в задната част. На втория етаж – 2–3 спални и баня с тоалетна. Цялото усещане е за място, в което съжителстват традиция и ново, град и семейна топлина.
В петък снаха ми работеше до обяд и следобед решихме да се разходим до близкия супер. Разбрах, че училището на Марти е съвсем наблизо, буквално през две пресечки и се зачудих дали ще ме пуснат да разгледам вътре. Честно, нямах големи надежди, но от питане глава не боли. Тръгнахме към училището.
St Barnabas Church of England Primary School— чудесно училище, подходящо за деца от 3 до 11 години с капацитет 240 места. Приоритет са ценности като отговорност, уважение, мъдрост, състрадание, упоритост и прошка. Голям е акцента върху индивидуалното развитие — учениците се насърчават не само да учат, но и да израстват като личности, активни в своята общност . Училището е отличено със „Sydney Award“ за разширяване разбирането на религиите и е носител на Bristol Standard сертификат за ранно образование.
Отдалеч St Barnabas’ Primary изглежда като много други английски училища — ниска тухлена сграда, детски рисунки по прозорците, и една зелена врата, която се отваря с тихо скърцане. Но още с първата стъпка усещаш, че тук нещо е различно. Посрещна ни Miss Shepherd – директорката. Усмихната и лъчезарна, тя се движеше като част от сградата – не началник, а пазител. Тя, разбира се, виднага позна Марти и му се зарадва. Обяснихме, че аз съм леля му от България, че съм учителка и съм безкрайно любопитна да надникна в английска образователна институция. И изненадващо за мен, тя се усмихна широко и каза, че ще се радва да сме им на гости. Извини се, че не може лично да ни разведе, защото имали работа и помоли Марти да бъде мой екскурзовод. Естествено той се съгласи с огромно удоволствие.
Въпреки, че нямаше деца, в училището кипеше живот. Сградата беше ниска, имах чувството, че главата ми ще опре в тавана. Цялата обстановка ми напомняше повече наша детска градина, отколкото типично българско начално училище. Минавахме от стая в стая през коридорите, окичени с рисунки на деца. Марти ни обясняваше коя стая на кой клас е, в тези на по-големите ученици не беше влизал и той и му беше интересно. Стаите на малки и на по-големите се различаваха. При малките всичко напомняше точно на детска градина, масичките и столчетата бяха някак пръснати, имаше играчки и рисунки… направи ми впечатление, че децата си оставят там пособията, подредени на рафчета, надписани. Разгледахме тетрадките на Марти, който гордо ни показваше колко добре се справя. В стаите на по-големите деца имаше чинове, подредени по стандартен начин, там вместо играчки и рисунки видяхме различни географски и исторически табла… тук вече се усещаше училищната обстановка. Във всяка стая имаше табло с нещо като програма какво са посетили или направили децата и какви дейности предстоят.
Надникнахме в библиотеката на училището и на мен ми се прииска да не излизам от там. Видяхме и гимнастическия салон, оборудван с най-различни уреди и съоръжения за игри и спорт. По коридорите ни срещаха усмихнати учители, естествено всички познаваха Мартин, а той доволно обясняваше, че има гости от България. Тръгнах си с чувство, че съм била на място, което не просто образова, а изгражда характери. И си пожелах всяко дете да има шанс да започне своя свят от такова място.
Благодарихме за посещението и тръгнахме към магазина. Като се прибрахме племенницата ми Стефи се беше върнала от колежа и започнаха спорове с майка и дали да ходи на следобедните лекции. Общо взето всички тийнейджъри са еднакви, без значение географската локация. Започнах да обяснявам колко е важно да се върне следобед, особено щом лекцията ще е по право… Стефи ме гледаше в стил „леьо, много си скучна“, но все пак тръгна. Вечерта, когато брат ми се прибра от работа, семейно посетихме местния Лидл ( без Стефи, естествено, тя излезе на кино с приятели).
© 2025 Илиана Дечкова