Преводаческата професия може да бъде много интересна. Особено при устен превод. Имам толкова смешни и абсурдни случки, че чак ми се губят подробностите. Срещаш се с нови хора, винаги има какво нов да научиш, пътуваш и опознаваш света. Усъвършенстваш езикови и психологически умения… абе, сладка работа. Събитията и героите са съвсем истински. Имената са с инициали от съображения за национална сигурност… Ха ха, глупости! Просто имената тук не са важни, а случките. Не знам колко бяха, не мога да броя до толкова.
Скоро не съм ходила на устен превод, не и от този тип като в историите. Баналните като ходене с клиент в банка, при нотариус или на лекар не се броят. Виж, в следствието на Първо районно е интересно. И там вече ме познават. Обаче всеки път, когато се видим с К. или М 1 се сещаме едновременно как рамо до рамо „спасявахме света“, но вместо чест и почитания, получихме порицание. А срещнем ли се с М.К. или Г.К. се поздравяваме с „дълъг, бял лук“ и си спомняме с умиление за Доня Чечилия и дългия път към дома.
Дом, скъп дом
Септември 2014 г. Тъкмо напусках работата си като секретар на читалището, тъй като титулярката се върна от майчински. Реших да се регистрирам в бюрото по труда. Оказа се, че няколко дами от сектора на образованието ще пътуват до Кераско с цел създаване връзки, обмяна на опит и т.н. Естествено, приех поканата да превеждам. На борсата трябваше да се запиша до 7 работни дни от датата на прекратяване на договора ми, ние щяхме да се върнем ден по-рано. Това малко ме притесняваше, не обичам да правя нещата в последния момент. Другото, което малко ме тревожеше, че денят след прибирането ни майка ми и синът ми влизаха за операции. Вярно, леки и рутинни, но все пак. Но – мъжът беше с детето, брат ми с майка и тръгнах спокойна и изпълнена с ентусиазъм за приключения. И те не закъсняха.
Пътуването и престоят ни беше организиран от някаква туристическа агенция ( да бях го направила аз… ). По пътя към летището и по време на полета всичко беше нормално. Когато кацнахме в Кунео ни взе кола на домакините. Изрично бяхме казали на агенцията, че трябва да ни настанят в чертите на град Кераско, защото имаме срещи, но нямаме транспорт. Да, ама не. Хотелът беше чудесен. Но се намираше буквално в нищото. Представете си един царевичак, нива, като нашите и в средата цвъкнат един хотел. А градът беше само на 10 км. Или 6 – не помня вече, но и в двата случая нямаше как да ходим пеш по няколко пъти на ден до там и обратно. Водачката на групата се обади в агенцията, но нищо вече не можеше да се направи. Разбраха се, че ще ползваме такси, а разходите ще ги платят организаторите, които са ни набутали в нищото.
Бяха четири дами. М.К., С.П., Г.К. – директорки на различни училища и Д.Х. – от РУО. С мен ставахме пет. По-интересното от престоя ни там бяха две неща – фестивалът на охлювите и изчезването на Д.Х. В този период в Кераско се провеждаше фестивал на охлюва. Градчето е малко, но беше пълно с гости. Центърът шумен, украсен с всякакви статуи и фигурки на охлюви. Нашите домакини от кметството ни поканиха на вечеря. Имаше музика, танци, светлини… вечерята беше в една огромна шатра, нещо като пикник, с дървени маси и столове, пластмасови чаши и чинии. Вътре имаше всякакви хора, беше достъпно за всички, но ние бяхме отделени на специална маса и ни сервираха. Останалите се обслужваха като на шведска маса. Опитахме 8 !!! вида ястия с охлюви. С ориз, със спанак, в собствен сос, запържени, сварени… с доматен сос… Всяка порция беше със съвсем малко грамаж, за да има място за всичко. Преядохме.
Благодарихме на домакините за гостоприемството и обилното угощение и таксито ни отведе обратно в царевичака, т.е. в хотела. На следващата сутрин закусихме и отидохме в града рано. Решихме първо да пообикаляме и в ранния следобед да се срещнем с директора на местното училище. Бяхме весела компания. Ходихме до местния замък, шмугнахме се в някакъв магазин за магически дрънкулки, склонихме смирено глава в красива и величествена катедрала с изящни статуи и накрая седнахме да отдъхнем в парка. По пътя обаче Д.Х. и С.П. нещо дадоха на късо. Не помня каква беше темата на драмата, но по едно време вече здраво се караха. Спомням си, че другите две дами категорично взеха страната на С.П. И Д.Х. се разсърди. Ама точно като едно малко дете. Нацупи се спря да ни говори и вървеше последна. Аз реших да запазя неутралитет, най-малкото работата ми там не предполага вземане на страна. Мнение обаче си имах. И то беше, че една от групата се държи като лигла. Седнахме да обядваме, но Д.Х. отказа, щяла да се разхожда. Ми чао. Тъкмо привършвахме обяда, когато я мярнахме в близкия магазин. Извиках и и махнах да и покажа в коя посока тръгваме. Вървяхме бавно и бъбрехме.
Някъде в парка забелязахме, че Д.Х. я няма. Заоглеждахме се, аз скокнах до пресечката… нямаше я. Притеснихме се. Кераско е малко градче, но за човек, който не познава града и не владее езика не е приятно да скита сам по улиците. Тръгнахме да и звъним – телефонът изключен. Вече сериозно се разтревожихме. Какво да правим? Да се пръснем по улиците, от където минахме или да обикаляме заедно? Решихме, че второто е по-добра идея. Минахме отново покрай църквата, магическия магазин и уличките в центъра… нито следа от Д.Х. По едно време М.К. притеснено каза, че е време за срещата. Ами сега? Ако не отидем ще е безотговорно. Но да оставим изгубената, която не се знае къде е, добре ли е… Някак интуитивно решихме, че тя е добре и тръгнахме към училището. М.К. беше вече повече бясна, отколкото притеснена. Защото именно Д.Х. като представител на РУО щеше да води разговора и срещата.
Бяха минали около двадесетина минути, когато Д.Х. цъфна росна – прясна с ехидна усмивка, която казваше „Изкарах ли ви акъла“… Но тя иначе съвсем професионално се извини за закъснението и се включи в дискусията. Уговориха размяна на кадри и ученици ( по ред причини нищо от това не се случи в бъдеще) и по някое време си тръгнахме. Излязохме на тротоара и другите три скочиха на „изгубената“ като гладни хиени на ранен лъв. И с право. Нахокаха я хубаво, накрая постигнаха някакво примирие и тръгнахме. Аз упорито продължавах да съм Швейцария.
Останалите два дни минаха без особени събития. Последната вечер само имахме случка. С.П. вдигна температура. А си бяхме купили прошуто, винце, сиренца някакви, щяхме да купонясваме. Тя обаче беше бойна дама и ме прати да и взема от бара сто водка. Тъй като нямахме ракия първак, с която да си намаже петите и дланите и водката щеше да свърши работа. Слизам аз, „добър вечер, сто грама водка, моля“. Е няма такива очи просто. Барманът ме погледна все едно съм си поръчала сто литра и съм ги изпила на екс. „Стоооо грааамааа“ попита той провлачено, за да е сигурен, гледайки ме почти с ужас. Кимнах утвърдително. Взех си чашата, качих се в стаята и им разправям, а те се смеят. С.П. се намаза, спретнахме нещо като маса и се метнахме. Оказа се обаче че нямаме тирбушон за виното. И всички в един глас „Ами Илето ще слиза“. Ми така де, вече бях набедена за алкохолик, резилът поне да е пълен. Не че ми пукаше. Слизам аз с бутилката и вече се хиля с глас. Барманът ме гледа и взе и той да се хили. Нямаше нужда да му казвам какво искам, сам се сети. Взимам аз тирбушона, идва в това време негова колежка и той и казва „това е онази българката, с водката“. Добре! Започнах аз да обяснявам, че по стара народна рецепта температурата се сваля със силен алкохол и че водката не сме я пили. Стана им интересно как у дома се лекуваме при липса на медикаменти, но май не ми повярваха. Вечерта мина в смях и закачки на тема „балкански алкохолизъм“.
И започна великото прибиране. Сутринта нарамихме багажа, пътувахме само с ръчен и тръгнахме. Таксито, което беше ангажирано от агенцията ни взе и ни закара до същото летище, където кацнахме на идване, т.е. Кунео. Зачакахме. Пихме кафе, пушихме, потропвахме… и някак странно усещане ни облада, че нещо не е съвсем наред. По едно време М.К. ме помоли да проверя кога е нашия полет, защото времето наближаваше, а никъде по табелите нямаше и помен от информация. А минаха почти два часа. Отидох да питам и… ми то нямало полет от Кунео до Букурещ в този ден. Ма как няма, бе!? Ние имаме билети. Показвам аз билета на служителя и виждам, че всъщност летим от Торино, което е горе-долу на 100 км. Чудно!
Звъним на агенцията, бесни до пяна на устата и питаме защо шофьорът е инструктиран да ни закара на грешното летище. Тръгнаха да мънкат, да се извиняват… Решението – наемаме такси, искаме банкова сметка на шофьора, а те ще преведат сумата докато пътуваме, т.е. да уговорим някаква цена предварително. Взех да ровя аз из нета да търся превоз. Намерих след третия отказ. Че кой луд ще бъхти 100 км без да е сигурен дали ще му платят! Дойде Доня Чечилия, много мила и приятна дама. Подадохме данните и към агенцията, предупредихме ги, че ако ни издънят, ще стане лошо и тръгнахме. Реално имахме шанс с малко късмет да си хванем полета. Ама не било писано. По пътя се разговорихме с италианката. Темата беше какви плодове и зеленчуци имат в района, кое е различно от нашите, ей такива работи. Аз чинно превеждам. Обаче на porro запецнах. Мислих, мислих, ми не се сетих какво е. Доня Чечилия подробно ми обяснява, че това е един дълъг бял лук. И аз превеждам. Дословно. При което М.К. започва да се тресе от смях и ми казва: „Праз, бе Иле, по нашенски му викаме праз“. Посмяхме се доста.
Някъде по пътя на мен вече зверски ми се пишка. На всичко отгоре бях в цикъл, с кръвоизлив и с последните си чисти дрехи. Доня Чечилия ме успокои, че скоро ще стигнем бензиностанция. Ама и това не било съвсем писано. Междувременно след няколко проверки от наша страна, парите още не бяха преведени. Не знам на колко километра преди летището спряхме. Ама не на бензиностанцията. На магистралата. В далечината се виждаха вече излитащи и кацащи самолети. Но ние спряхме. Четири колони не мърдаха. Жестока катастрофа имало напред. Аз вече не се притеснявах за полета, защото биологичните ми нужди направо ми раздираха тялото от болка. Огледах се наоколо – ми то няма ни тревичка, ни канавка, ни храстче да се скриеш. Само бетон. И коли. С хора вътре. Не се издържаше. Чудех се от какво ще умра по-напред: от срам, че съм се напикала в гащите или от кръвозагуба. Честно, ако не бях в цикъл вероятно накрая щях да изляза зад или пред колата и просто да се облекча. Но предвид какво още щяха да видят хората наоколо, щеше да е брутално. Общо взето нещата от живота, дето има една приказка. Болезнените неща, обаче.
Преводачески неволи – част 3 – Балкански вещици спасяват света от извънземно нашествие
Оказа се, че вътрешната ми органна мускулатура може да се конкурира с тази на културист. Устисках. Междувременно видяхме розовото туловище на Уиз Еър да излита славно… без нас. След половин час престой колоната леко запълзя. Доня Чечилия ни информира с тъга в гласа, че ако до бензиностанцията не и преведат парите ще ни остави там. Шок и ужас. Но нямаше как да виним нея. След няма и десет минути спряхме на бензиностанцията. Тъкмо бяха докарали една от колите от катастрофата – гледката беше жестока, което допълнително ни скапа настроението. Аз обаче не можех да изляза от колата. Бях превита на две и при всяко помръдване усещах зверски болки в корема, все едно ми правеха секцио без упойка. От многото стискане беше. Леко-леко с помощта на моите спътнички успях да се измъкна навън, но не можех нито да се изправя, нито да вървя. Две от тях буквално ме понесоха на ръце под мишниците и ме завлякоха в тоалетната пред стресираните погледи на минувачите. Облекчавах се дъъълго време. И беше болезнено. Бъбречна криза не боли така. В крайна сметка изхвърлих от себе си ненужните течности, опитах се да приложа някаква хигиена и излязох, вече с по-борда крачка. Купих си кафе, излязох да пуша и звъннах на мъжа ми да го информирам, че нямам идея кога и дали изобщо ще се върна.
Междувременно парите бяха преведени (най-после!) и М.К. ни информира, че по информация на агенцията полети от Торино за Букурещ, за Варна или за София има чак след два дни. Това вече беше дъното. Поне така си мислехме, имало и още. Намериха ни полет от Бергамо, но на следващия ден. Намериха ни и малка къща за гости на 10 мин пеш от летището, спането плащат те. Обаче това бяха още 150 км, които Доня Чечилия отказа да мине, освен ако предварително не и платят цялата сума. Естествено. Почакахме половин час, плащането мина и тръгнахме.
Аз вече бях много притеснена по няколко причини. И това съвсем не се дължеше на физическото ми състояние, нито на факта, че кървях обилно. Други дертове терзаеха изтормозената ми душа. Трябваше да летим на следващия ден, но с проста математика стигнах до извода, че полет до Букурещ плюс пътуване до Варна е равно на пристигане у дома посред нощ. Дерт номер едно – на следващия ден трябваше да регистрирам в бюрото по труда, беше последен ден. Ако закъснея оставам без пари, а работа нямах все още. В онези години финансовата криза от 2008 г. вече здраво беше свила гнездо в семейството ми и всяка стотинка ни беше ценна. Дерт номер две – пак на следващия ден, в който трябваше да съм си вкъщи майка ми влизаше за операция, беше си счупила ръката. Операцията беше рутинна, повече ме притесняваше упойката как ще и подейства. Дерт номер три – синът ми, пак рутинна, лека операция, но се притеснявах. Нямаше как да се телепортирам… Уговорих ситуацията с мъж и брат, чух се с детето и майка и тръгнахме за Бергамо. Беше надвечер, когато пристигнахме. С прегръдки и целувки и много смях се разделихме с нашата Доня и се настанихме в къщата. Домакините ни бяха възрастни хора, много мили. Уговорихме с тях, че агенцията ще ни изпрати новите билети на електронната им поща рано сутринта. Имаха принтер, нощувката трябваше да бъде платена най-късно преди да напуснем.
Влязох в банята. Боже, какво облекчение! И усещане за чистота. Намерих чиста блуза в багажа си, носена, но сравнително чиста ( нямаше ухания на пот, което беше достатъчно ). Панталон – единственото, което ставаше беше черен анцуг, беше си за пране, но определено беше в пъти по-чист и приличен от онова, което свалих от себе си. Отстъпих банята на Г.К., с нея щяхме да спим заедно. М.К. и С.П. в другата стая, Д.Х. сама. Много се притеснявах за борсата. Беше късно да звъня там, но се сетих да звънна на приятелка на майка ми, чийто офис беше до този на бюрото по труда. Уговорихме се сутринта тя да им обясни ситуацията ако могат да направят компромис. Излязох на терасата да пуша и звъннах на приятелка да се разсея и да и разкажа за перипетиите си. И защо едно голямо парче от димящата ми цигара да не падне на сенника на долния етаж! То не огънче, ми направо въглен. А сенника от плат. Ей ся вече я втасах. Изтичах в кухнята, напълних чаша с вода и люс през терасата. Добре, че нямаше никой отдолу. Разправям на Г.К., която тъкмо излизаше от банята и тя се смее „Колко още, бе!?“ Еее, имало.
Изкъпани и поотпочинали решихме да си направим вечерна разходка, да хапнем… и да пийнем. Особено второто. Все още имаше отворени музеи, но нямахме никакво желание за култура. Само за пиене. Седнахме в някакво заведение, даже не помня какво ядохме, беше нещо непретенциозно. Аз реших, че ще пия текила ( любимо питие). Останалите – грапа (италиански вариант на ракия, но много по-слаба от нашата). Не знаех, че в Италия мерките за алкохол са 25 и 50, а не 50 и 100 като при нас. Барманът – млад и красив пуерториканец буквално ми се изсмя – текила нямало, ама то и не било подходящо за млади момиченца (тогава още минавах за момиченце). Викам дай пет по сто от грапата. „Ама тя е много силна, ще ви стане лошо“ – той искрено си вярваше. „Колко градуса е“ питам аз по молба на М.К. 28 беше отговорът, при което последва мощен балкански смях от пет гърла едновременно. Взехме си питиетата, беше на самообслужване, но доминиканецът ни донесе яденето и остана да гледа как, аджеба ще пием. Ми пихме. И не се напихме. Но го ограмотихме относно балканската култура на алкохолна консумация. Остана впечатлен, че у нас мъжете сами си произвеждат вино и ракия и ококори очи на палачинки, когато му казах, че домашната ракия на мъжа ми прясна е 45 градуса.
Преводачески неволи – част 5 – На слух, на лист или на ухо – превеждаш според обстоятелствата
Поотпуснали душа се прибрахме да спим. Тъкмо се унесох и нещо съскащо ме стресна. Оказа се ароматизатор за стая. Станах и го сложих в гардероба. Звукът верно си беше все едно амазонска боа ти съска насреща с децибели, превишаващи допустимото ( не знам боата къде обитава). Сутринта ставаме за закуска с надеждата, че вече всичко е зад гърба ни. Ама не беше. Беше си направо in front of , неприятностите ни блъскаха в лицата, които таман бяхме умили. Най-напред хазяйката се разкрещя и от думите, изстреляни като картечница разбрах, че ни обвинява в кражба. Докато другите се пулеха в недоумение какво пък толкова можем да и откраднем, че да беснее като озверял булдог, аз взех да се хиля. Ароматизаторът. Хванах я за ръката, заведох я в спалнята и демонстративно отворих гардероба. Жената тутакси се успокои и взе да се извинява. Проблем номер две – бяха изпратили четири билета, петият нещо запецнал, не разбрах какво. Липсваше този на Д.Х. Проблем номер три – едната кредитна карта била празна ( на агенцията), другата нещо забила, сега щели от трета да пробват… с една дума нощувката не беше платена и хазяйката заяви, че няма да ни даде билетите (беше ги разпечатала и взела) докато не и платят. Три в едно преди закуската и кафето беше наистина жестока гавра на съдбата, предвид и какво преживяхме преди това. Уведомих агенцията, че ако не платят и този самолет ще излети без нас и зачакахме. Когато затворих телефона обзета от пълно отчаяние, че ще остана в странство незнайно до кога, хазяйката ми се усмихна и каза „Аз няма да ви причиня такова нещо, но моля Ви, не им казвайте“. Кимнах и съучастнически и и благодарих от сърце. Времето минаваше, а последния билет го нямаше. Поне в някакъв момент плащането на спането мина. Решихме, че е време да тръгваме. Д.Х. ни информира, че има достатъчно пари в картата си и ще си купи билет, а после агенцията ще и ги върне. Уговорено.
До летището стигнахме със специален бус, който хазяйката ни поръча. Безплатен. За разлика от билета, който струваше някакви си 250 евро. Добре, че жената имаше пари. С.П. се пошегува тихичко, че Господ я наказва заради детинщините преди няколко дни и цирка, който ни разигра. Качихме се и излетяхме. Най-после! Два часа ментална почивка… и ново препятствие. Пилотът ни съобщи, че ще кацаме и усетихме самолетът как се накланя надолу. След буквално едно вдишване и издишване на облекчение, че се прибираме, гласът на пилота отново прогърмя в салона. Нямало да кацаме, поне не скоро. И самолетът отново насочи нос нагоре в небесата. И петте започнахме да се тресем в гърлен, истеричен смях под недоумяващите погледи на стюарди и пътници. Те ни питат какво ние, ние врещим с изкривени подобия на усмивки. А всъщност ни се плачеше. Оказа се, че спешно трябвало да кацнат някакви военни хеликоптери и се наложи да кръжим известно време. Кацнахме. И сигурно си мислите, че всичко приключи. Ми… не познахте.
Междувременно долу, на земята се разиграва друга драма. Нашият шофьор, който трябваше да ни прибере от Букурещ до Варна (после всеки по пътя си) предният ден е стигнал до покрайнините на Букурещ, когато са го информирали, че сме изтървали полета и да се връща. Като нормален човек и той се притеснил и чакал с нетърпение да кацнем. Гледа той, че самолетът ни сменя посоката и чул-недоразбрал каква е причината, решил, че ще отклоняват полета ни към Констанца. Хукнал нашият човек към паркинга да пали колата и бягайки се сеща, че в банковата му карта няма достатъчно пари за пътните и магистрални такси до там. Звъни той спешно на жена си да му превежда пари. Не знам в кой момент е разбрал, че всъщност кацаме и се върнал да ни чака на изхода. Когато го видяхме и той нас, хукнахме едни към други да се прегръщаме. Това беше една истинска човешка прегръдка, когато виждаш спасението пред себе си. Смяхме се, че жена му не му се е радвала така, а ние му се радваме повече, отколкото на мъжете си, поне в него момент. Тръгнахме към България. По пътя се чух с домочадието – всичко наред. Чух се и с жените от бюрото по труда – и там всичко наред, на другата сутрин ще ме чакат рано-рано първа да мина. Ма ако трябва няма да лягам, бе!
Отпуснати и спокойни минахме Дунав мост без перипетии (как така!?). Влязохме в Русе, беше още светло. Решихме да хапнем някъде в центъра. Без да се наговаряме всички си поръчахме пържени кюфтета. Спокойни и щастливи, с пълни стомаси се затътрихме към паркинга. Наредихме се като кучки в каручки… но колата не палеше. Стартерът се давеше като пушач с пристъпна кашлица… и нищо. Чисто нова кола! От това просто блокирахме емоционално. Поне аз. Спомням си и днес, че се чувствах като в транс, все едно се наблюдавам отстрани. Някаква част на съзнанието ми упорито се опитваше да ми каже, че все пак сме в България, а Русе е дето се вика на крачка от дома. Излязох от транса, когато нашият приятел ни съобщи със смях и леко притеснен тон, че понякога и на дамите се налага да бутат. Ми ще бутаме, де ще идем. И бутахме. А стартерът продължаваше да кашля все едно „Арда“ е пушил. И пак бутахме… поне едни двайсет минути. Изведнъж се чу заветния звук от ръмженето на двигателя и под бурните ни ръкопляскания, все едно чухме изпълнение на Моцарт, тръгнахме. Всички единодушно решихме, че кой пишкал, кой пушил, до крайната дестинация никакво спиране.
Малко преди полунощ щастливо уморена заключих входната врата от вътрешната страна. Бях у дома.
© 2024 Илиана Дечкова