Дестинация Бат – неделя 16 февруари
Решиха да ме водят в курортния град. Но първо трябваше да изчакаме Марти, който имаше онлайн часове в българското училище. Някой беше подлъгал горкото дете, че леля понеже е учителка, ще му напише домашните. Когато категорично отказах така ме погледна – ако можеше, щеше да ме застреля с поглед. Докато майка му се занимаваше с домакинството, аз му правех компания и го насърчаваш. По българските образователни стандарти той беше 1 клас и имаше да пише няколко страници с ръкописни букви. Разреших му да си почине няколко пъти, защото милият пръхтеше от досада като парен локомотив. С много зор и няколко сълзи домашното беше написано красиво и изпратено на госпожата. Следваше урока, с пуснати камери естествено. Застанах извън обсега на камерата и най-безочливо му подсказах няколко пъти. Няма нищо по-прекрасно от доволна детска усмивка, примесена с хитър поглед, който казваше „това няма да го споменаваме на мама“.
Натоварихме се в колата и търгнахме. Стефани не пожела да дойде с нас – девойката си имаше по-приятни занимания. Не беше студено, но духаше досаден вятър и създаваше усещане за неприятен хлад. Намерихме закрит платен паркинг, който се виеше като спирала… свободно място обаче открихме по-трудно. Тръгнахме по улиците на курортния град. Въпреки, че беше февруари, имаше доста туристи. Бат (Bath) – един от най-красивите и исторически значими градове в югозападна Англия. Градът е само на около 20 минути с влак от Бристол, Известен с минералните си извори – единствени естествено горещи в цяла Великобритания. основан от римляните като Aquae Sulis през I век след Христа – заради естествените горещи минерални извори. През XVII–XVIII в. градът се превръща в елитен курорт за английската аристокрация. Bath достига златната си епоха в края на 1700-те. Въздухът ухаеше на варовик и чай. Каменните фасади грееха с мек, меден оттенък – наричат го „Bath Stone“ – батски камък.
Отправихме се към Абатството. Улиците бяха пълни с хора. Натъкнахме се и на уличен музикант. Исках да му оставя нещо, свиреше много хубаво и създаваше страхотно насторение, даже потанцува… но нямах дребни. Оказа се, че бакшиш на улицата може да се остави и с карта… модерна работа. Стигнахме до The Roman Baths или Римските бани. Исторически СПА комплекс с реални горещи извори, римски басейн, храм, и музей. Един от най-добре запазените комплекси от римската епоха в Европа. Не можеш да се къпеш в тях, но можеш да посетиш съвременния Thermae Bath Spa на близо, където се къпеш в истинска гореща изворна вода. Продължихме напред и пред нас блесна с цялото си величие Bath Abbey – готическа катедрала с впечатляваща фасада и интериор. Известна е с „ангелите, които се изкачват по стълба към небето“ – каменна резба от 1499 г. Има възможност да се изкачиш до кулата за гледка към града. Това е последната голяма църковна сграда, построена в Англия преди Реформацията. Много исках да вляза вътре, но огромната опашка от хора ме отказа. На площадчето тъкмо се наместваше едно момиченце да пее. Заговорих се с майката, за първи път излизала да пее пред толкова непознати и си личеше че беше притеснена. Но когато запя, сякаш стана друг човек. Детето се потопи изцяло в някакъв друг свят, а англеският и глас галеше слуха на минувачите.
Седнахме в близкото заведение, защото стомасите ни надаваха вой. Моите домакини искаха да ме заведат на типична английска закуска в някой пъб, но беше късно, почти обяд. Заведението беше пълно. Настаниха ни на кокетна, уютна масичка. Аз реших, че ще ям брънч – нещо средно между закуска и обяд. Яйца на очи със сьомга и някакъв сос. Беше вкусно. Брат ми си поръча типичния английски чай с каничка мляко. И естествено всички пихме батска вода. А племенникът ми вече питаше кога ще си ходим… милият, умираше си от скука без как си. Стигнахме до десерта. Избрах си някакви трюфели. Какво беше разочарованието ми, когато в една миниатюрна чинийка ми сервираха 3 топченца, приичащи на аките от гълъб. Но, аз твърдо застанах зад избора си и реших, че няма да ям друго сладко. Бяха вкусни всъщност.
Платихме сметката и излязохме на площада пред Абатството. И какво да видя – английски полицаи. Веднага се накиприх до тях за снимка. Обясних им, че във всяка страна си правя по една с местните органи на реда и имам вече от Италия, Румъния и Турция. Те се захилиха и започнаха да спореят кой е по-красив, че да се снима с мен. След полицейската фотосесия решихме да се поразходим из магазинчетата, исках да си купя малко сувенири… боклучки, както ги нарича мъжа ми. Кралското семейство не ме блазнеше особено и наблегнах на типичните английски символи: телефонна кабина-химикал, острилка-пощенска кутия, няколко магнита с изгледи от кралството, ключодържатели двуетажен автобус и кралската корона… в друг магазин имаше прекрасни малки сапунчета с аромат на маслина, от там взех и красиви торбички с малки шоколадчета във форма на монети.
Времето застудя, а снаха ми беше тръгнала без яке. Метнахме се на колата и обратно към Бристол. И там естествено нямаше как да не минем през Митака – собственикът на българския магазин. В града имаше и други магазини, където човек може да намери балкански стоки, но те бяха смесени: български, румънски, гръцки. Зареждаха от голям склад в Лондон. При Митака всичко си беше нашенско. Малко магазинче, като бакалийка, с вкусни домашни торти и еклери. Магазинът носеше типичния дух на българска квартална общност – шепи познати, усмивки, домашни продукти и споделяне. Митко отзад на касата, приветства всеки дошъл с широка, топла усмивка. Останах с усещането, че това е повече от магазин — той е малка връзка с родината, точка на среща, утеха за новодошлите. Напълнихме торбите и тръгнахме към къщи. Носех в себе си един селфи-стик, който така и не използвах, защото не направи хубава връзка с блутута на телефона ми. За 5 лв. от Тему толкова. Мартин обаче се влюби в това „чудо на техниката“ и ме помоли като се прибера в България да му купя. Душичка. „Искаш ли направо да ти подаря този“, питам аз хитро. Детските му очички грейнаха, все едно съм го завела с Дисниленд. Какво му трябва на едно дете… И толкова се радваше на новата си придобивка, че още преди да се приберем успя да я счупи… за негов късмет поправимо.
Паркирахме колата пред гаража и поздравихме съседите, които тъкмо излизаха. Потопих се домашната суматоха – да разтоварим продуктите, какво да сготвим, будалкахме се с Малчо… Излязох в задния двор. Съседката Джули се правеше на градинар и със замах сечеше храстите, които до някъде служеха да скрият гледката и към двора на брат ми. Доста оголи оградата иначе усмихнатата и мила жена. А не е приятно да си се опнал на двора си и някой да те зяпа, минавайки. Брат ми трябваше да мисли как да си закрие личното пространство.
Беше една приятна, уютна семейна вечер. И тъй като наближаваше време да се прибирам, някой трябваше да ме извади от това блаженство. Бях си метнала телефона някъде и ми трябваха някколко минути да го намеря и да нахокам нахалника, който ми прекъсва коктейлното блаженство. Синът ми. С новината как заради собствената му глупост са му свили от банковата сметка четири стотака. Хем ме хвана яд, хем ме напуши на смях. Като разбрах каква огромна глуспот е направил първо го нахоках, после му се смяхме… и започнахме да мислим къде да подава жалба, та евентуално да си върне парите. Ожали се той в полицията и в банката, но за парите пи една студена вода с много лед. Случва се и най-умните понякога.
© 2025 Илиана Дечкова