Представям ви Краси – Спасителката на нежеланите и нейната Горска приказка. Една жена, заела е с непосилната и безумна мисия да създаде спасителен център –  рай за изоставени животни (предимно кучета), като така помага и на невинните душици, и на хората. Аз бих я сравнила с Дядо Добри от Байлово – благият старец, който с просия събра стотици хиляди левове и дари за опасването на Божиите храмове в страната. Краси пък се бори ежедневно за спасяването на стотици невинни същества, изоставени от безотговорните си стопани.

Страница във ФБ: Горската Приказка На Краси / Krassy’s Forest Fairy Tale

Личен профил във ФБ: Красимира Спасова

Отворете линковете и прочетете. И сами ще се убедите в огромната нужда от това, на което е посветила живота си; ще се убедите и че понякога кучешкият живот е по-стойностен от този на някои хора.

Сигурно много читатели ще се запитат защо трябва да съществува такова място, кому е нужно? При условие, че има толкова бедстващи хора, деца… нима децата не са по-важни, не трябва ли да се погрижим първо за тях!?

Тук ще си позволя да изкажа мнението на Краси и моята лична позиция, тъй като са еднакви. Повечето хора вярват в Бог. Особено когато са на зор. Ние ежедневно молим Всевишния за помощ. И не си даваме сметка, че за животните ние сме техния Бог. Ние сме по-силните и  те зависят от нас. И както Бог се грижи за хората, така е редно и ние да се погрижим за по-беззащитните. За да бъде добре и на нас, и на тях. Това е заложено дори в Библията – Бог създава човека по свой образ и подобие, който да властва над животните и растенията – да ги назове и да се грижи за тях.

За нивото на една нация се съди по това как се отнася със старците и животните. А животните имат същото право на живот, който е еднакво ценен с този на хората. Човек, който е склонен с лека ръка да убие животно, само защото  му пречи, много скоро ще бъде склонен да направи същото и с друг човек.

Човекът е създаден с разум, с възможност да взема решения и да разсъждава. Това води след себе си и по-голяма отговорност. Животното се води от инстинкти. Затова няма как да го виним, че ръмжи, хапе или тъпче градината ни. Просто е така устроено. Което не го прави по-низше. То също има чувства и емоции, то също страда и обича. И има право на живот без страх и болка.

Никой не твърди, че хората трябва да станат роби на животните. В никакъв случай. Ние, хората, трябва да ги контролираме като поведение и популация, но по възможно най-хуманен начин. Ето това се опитва да направи и Краси. Идеята и е трудна и изисква много средства и труд. Но е напълно постижима. И веднъж реализирана в нейната цялост, ще бъде от помощ както за бездомните кучета, така и за всички хора – особено за онези, които НЕ обичат животни и те им пречат. Звучи парадоксално, но е точно така.

Всички днес се жалваме от бездомни глутници, които периодично нападат, нахапват, а понякога и умъртвяват близките ни, децата ни. И повечето хора, особено жертвите, са склонни да унищожат, да убия „вредителя“. Защото е най-лесно. Вместо да се опитат да премахнат първопричината. А тя е човекът и неговата безотговорност. Причината са хората, които без да са наясно с какво се захващат, си вземат животно, което скоро изхвърлят… защото не могат, защото им пречи, защото… и това животно остава на улицата. То в повечето случаи не е кастрирано, защото на човекът му свиди сумата от стотина лева, които иначе дава за цигари, за хазарт. И това изхвърлено животно, което страда, започва да се плоди безконтролно. Но проблемът не свършва до тук. Много хора не обичат животните, в частност кучетата. Или пък се страхуват. Тяхно право. Което обаче не оправдава жестокото им поведение. Получава се един омагьосан кръг, в който уплашеният човек напада животното така предварително, за да се предпази от евентуална атака, а то с времето става агресивно ей така по принцип, защото само агресия е видяло. И кръгът се върти… кръг, който се насища с омраза, страх, болка, агресия… неща, никому ненужни.

Краси и нейните приятели се опитват да спрат този омагьосан кръг и да решат проблема за всички. Това обаче не е лесно. Проектът, с който са се захванали изисква време, хора, труд и пари. И много воля, желание и вяра. И когато го реализират, а те вярват в това, няма да спрат, а ще помагат и на други хора, желаещи да направят същото – с финанси, със съвети и физическа помощ.

Ето нейната история и нейната мисия, преразказана от мен

Коя е Краси

Красимира Спасова, родена през 1973 г.. От малка обича животните, но никога не е има възможност да има домашен любимец. Казва че не може да подмине животно, което страда. През целия си живот се грижи за бездомни и изоставени животни, но това, което сега прави  един проект, една мечта, която според нея би решила много проблеми, ако успее да го реализира изцяло – спасителен център за животни, място без болка и страх.

Краси се прибира на село преди 13 години. Преди това е живеела в града, с няколко домашни любимеца, които са се оказали пречка за хората. За да не бъдат тормозени и отровени животните, тя напуска града и се връща в бабината къща, където първоначално няма дори ток. За щастие намира хора като нея, които безкористно обичат животните, съмишленици на идеята си за център за безпризорни животни и заедно започват да го изграждат. Наличието на такива хора и дава сили и надежда, че би могла да превърне мечтата си в реалност. За съжаление повечето хора, споделяли тази мечта, във времето по различни причини се оттеглят. Но пък се появяват нови, които заедно с Краси се опитват да направят мечтата реалност.

„Справям се с много усилия и трудности, на моменти усещам как не се получава. Трябва да сме повече хора, за да се случват нещата. Най-големят ми помощник е вярата. Вярвам, че ще завършим проекта и ще го реализираме в неговата цялост и давам всичко от себе си с всички сили“ – споделя Краси.

В момента има около 300 животни. Разделени са на „бази“. Бебетата и старците са заедно, но са отделени  останалите животни. Има няколко коня, които след дългогодишна вярна служба са изоставени. Има и котета, изхвърлени бебета или бременни майки, но основната част от животните са кучетата.

„Всяка година пристигат определен брой животни. Понякога успяваме да намерим дом на някои. Лекуваме болните, кастрираме ги, обезпаразитяваме, търсим им дом и паралелно с това продължаваме с изграждането на центъра. Надявам се някой ден да имаме възможност да приютим много повече от 300. Ако повече хора ни помагат, няма да има бездомни животни по улиците, което пък е добре и за хората.“ – продължава разказа си Красимира. Проблемът обаче са хората. Не тези, които не помагат, а онези, които непрекъснато изхвърлят бебета, без да са кастрирани. Краси вече е достатъчно разпознаваема и има хора, които нарочно идват и изоставят кучетата си в горите около центъра. Краси е намирала бебета на по няколко дни или седмици, изхвърлени в дълбокия сняг, полуживи от студ и глад. Това е жестоко и нечовешко и няма никакво оправдание.

Какво се случва в спасителния център за животи до град Елена?

Краси става сутрин в 6 ч., ако си е легнала в 2-3 ч. посред нощ, поспива до 8, за да има сили да посрещне поредния труден ден. Денят и минава в хранен на животните, преброяване, следене кое е за лечение, кое – за ваксина. Осигуряването на храна на практика означава изминаване на много километри на ден в пренасяне на храна и вода. Освен това някой трябва да разтовари донесените чували с гранули и друга храна. Този някой е Краси и още няколко помощника. А за нейните килограми и телосложение това понякога е непосилно. Работата обаче не свършва до тук. Защото последва носене на материали за доизграждане на поредната база, на оградите, къщичките…

„Защо са им къщички, не им ли стига да са заградени и нахранени“ – питам нарочно. Отговорът е много прост – те са живи същества, които имат нужда от сухо и топло място през зимата и хладинка през лятото. Иначе се разболяват и заразяват и другите животни. Което влече след себе си много допълнителни разходи.

Денят продължава. Има разходни до града – да се заведе болно животно на ветеринар или за кастрация, да се прибере излекувано, да се вземе доставка за центъра от куриера, да се купят лекарства, ако има пари… и това е всеки ден. Без почивка, без отпуска, без пауза за кафе и цигара, без заплата.

На въпроса как издържа себе си, при условие че не работи, Краси разказва: „Тръгнах от големия град с малко багаж и няколко кученца. Започнаха да ми избиват кучетата и аз се отказах да живея там. Отказах се от живота . И отидох в бабината къща без ток и вода. Но явно Бог беше решил друго, защото взе да ми дава задача след задача – изпращаше ми изхвърлени кученца и аз трябваше да се погрижа за тях. Заживях на село и започнах да си търся работа.  Обикновено ме викаха да нацепя дърва, чистех дворовете на хората от бурени, въпреки, че нямах сили и бях болна, после разбрах, че има пунктове за изкупуване на гъби и започнах да търся гъби. Каквото бях забравила за гъбарството си го припомних. Събирах толкова гъби, колкото да изкарам 5-6 лв на ден. С тези пари и като варях ориз и фенери си хранех животните. Бях се записала да работя в пчелин – хубава заплата и осигуровки, чистехме… Но пчелите ме нападаха, вдигах често температура и накрая се отказах. Работата беше тежка, на полеви условия се вършеше всичко. Тогава започнах да търся гъби. Ходех до Елена пеш, около 15-18 км, нямах пари за автобус. Чаках на стоп, купувах фенерите, носех ги в раници, бебешки колички, и цяла нощ варях ориз и фенери, за да има с какво да нахраня животните. Понякога не спях. Тогава кучетата, около 17 бяха здрави. После хората започнаха все по-често да изхвърлят около мен новородени или да изоставят пораснали, станаха 40 кучета и се преместих тук, извън селото, в гората. Всички кучета до онзи момент бяха кастрирани. Но хората не спираха да изхвърлят още и още, не кастрираха собствените си животни. А аз се хранех с печени питки само от брашно, защото нямах пари. Понякога ядях през ден. Така започнах.“ – завършва тъжния си разказ Краси.

Какво е постигнала до тук и какви са основните цели нататък?

„Спасителният център е до средата на това, което искам да направя. По-трудното обаче мина.  Сега разчитам на отборната игра. Т.е. хората, които помагат не са постоянни и не го правят постоянно. Днес един, утре друг, днес един праща пари, а друг споделя информация и така… като щафета“ – продължава Краси, а в гласа и долавям нестихваща вяра, че нещата ще се случат.

„Целта ми е да създам едно място за тези изстрадали души, което ще може да съществува и след като мене ме няма. Искам да им създам място където да няма болка, страх и насилие. Защото те не могат да се погрижат сами за себе си. В света на хората също има насилие и страх, но ние сами си ги създаваме и можем да ги контролираме, а животните не могат. Ние помагаме и на тези, които не обичат животните. Защото прибраните животни не са по улиците, не нападат и не пречат. Затова имат сметка да ни помага и тези, които не обичат кучетата. Аз не ги съдя, просто не искам да ми пречат. Има много деца които обожават кучета, но по различни причини не могат да си вземат. Тези деца и техните родители могат да идват при нас и децата да се радват и да общуват с животните. Това помага и на самите деца и изгражда в тях навици и отношения, които те после като възрастни ще имат и ще предават. Научават се на обич, доверие, чувства… и децата и кучетата. И когато аз някой ден си отида от този свят, ще съм спокойна, че оставям един малък рай, който някой след мен да продължи, без да му е толкова трудно. Защото иначе след мен тези животни пак ще бъдат изхвърлени, мъчени и целия ми труд ще бъде унищожен. „

Но освен нежеланите животни да бъдат прибрани, Краси предлага и балансиране. Това не е дресировка, това е етапът преди дресирането. Когато на едно животно му се смени средата, то изпада в стрес малко или много. И има нужда от време, за да свикне, да приемем новите си стопани, или да приеме новото куче в семейството. Затова животното има нужда от балансиране, за да може след това лесно да бъде приучено а команди. Този баланс е всъщност много силно свързан и си изхвърлянето на кучета. Както вече споменахме, хората често си взимат домашен любимец, без да имат представа какви условия трябва да му осигурят и с какво се захващат. И скоро започват проблемите – кучето нагризва дивана, маркира територия, отъпква де що има посят в градината, изгризва огледалото на новата кола… и в много от случаите бива натирено, често не е кастрирано. Остава на улицата, да плаши хората и да се възпроизвежда неконтролируемо. Всичко това може да се избегне и Краси може и иска да помогне на хората, да ги научи как да балансират животното си, за да могат да го контролират. И не – не говорим за частни уроци срещу заплащане. Говорим за желание и осъществяване а връзка, само това.

„Много хора обичат кучета и имат възможност и желание да гледат вече от едно. Но ако първото не умее да приема новите, тогава стопаните просто се отказват. Защото не знаят, че могат да се научат и да накарат кучето да приема и други себеподобни“ – обяснява Краси. „Така има шанс за повече животни да намерят дом – постоянен или временен. Затова искам да доизградя материалната база на спасителния център, да има наличен доброволен персона за ежедневие товаро-разтоварващи дейности и хора-балансьори, които да обучават други хора.“

И тук веднага изниква въпросът – какво е нужно, за да се осъществи всичко това?

Храна – средно едно куче изяжда на месец  около 1 чувал храна, ако е питателна, от по-висок клас и по-скъпа. Ако е от нисък клас – 2-3 чувала, зависи и от кучето.

Чували с преоценени хляб и закуски.

Кайма от смлени остатъци от добитък – кости, сухожилия, малко месо и т.н. Материал, от който се правят кренвиршите и който остава и се изгаря в екарисажа. А това е идеална храна за кучетата. И доста евтина. Едно пакетче е около 2 кг, цената е 1 лв/ кг, като добавим и транспорт, пакетчето излиза по около 2,50 лв. Което според големината на кучето стига за 1-2 дни. Два пъти седмично по 1 камион кайма х 600 лв. = 2400 лв на месец за 300 животни. През другото време – гранули.

„Каймата е като висок клас гранули“ – разказва Краси. „Тя им прочиства хранителната и отделителната система и закрепва имунитета. Ако животното е само на суха храна нисък клас, освен, че огладнява по-често, не получава и всички необходими вещества. А повече болести = повече разходи“.

Обезпаразитяване – „Само с пръскане на помещения и терени нищо не се получава. Единственото спасение за кучетата, които живеят заедно толкова много и при тези условия е Нексгард Спектра – по една таблетка на животно с трайност около месец. Животните ежедневно биват накацани от комари, кърлежи и бълхи, особено лятото. И заразите се пренасят много бързо. А последствията са жестоки понякога. Рани, болести, язви, опадване на козината… страшно е. Нищо друго не помага така. Това лекарство е профилактика за здравите и лекува болните. 1 таблетка струва средно 20 лв. х 300 животни = 6000 лв. на месец. На пръв поглед сумата изглежда огромна. Но ако ползваме по-евтини лекарства или никакви, след това имаме излишни разходи за лечение, което е скъпо, за транспорт, за стационар губим ценно време и т.н. Да не говорим за страданието на животното.“

Къщички – в момента почти всички животни имат дървени колибки, остават още две доставки по 25 бр. или общо 50 бр. х 150 лв/ бр. Искат да направят и навеси на всеки 4-5 къщички. Нужно е за зимата, защото като завали, а в Балкана снегът вали често и трупа, затруднява много обслужването на кучетата, пък и тях самите.  Стараят се къщичките да са от качествен материал,  който няма да изгние или да се счупи след 2 години, затова са заложили на конкретен производител с тази цена. Повечето колибки са достатъчно големи за цели семейства. Материалът е дебел, топло е и кучетата не могат да го разрушат… примерно изгризвайки го.

Кастрации – средната  цена е 120 лв. на животно (цената за мъжките е по-ниска от тази на женските). Краси отказва да дава хапчета на женските. Освен, че това е разход, много е трудно да ги следи кое животно кога е разгонено, пък и хормоналната терапия води до кисти и тумори, което е равно на още  излишни разходи. Кастрацията е най-добрият избор за трайно намаляване на популацията. Ето защо мечтата им е да си набавят така наречената мобилна клиника. При наличие на такава Краси вижда нещата да се случват така: идва ново животно ( то не идва само, бива пуснато наблизо… ). Прави му се тест за болести, лекува се ако е нужно, на женските ехография за бременност. После се кастрира. След като мине упойката животното се извежда под навес на сухи палети докато се раздвижи. После го местят в специален двор за около седмица и като се възстанови, се смесва с останалите. Така с наличието на такава клиника се спестяват пари за транспорт, за стационар, ако има и лекари-доброволци, които да се редуват да даряват труда и времето си, остават само парите за лекарствата – упойки и антибиотици за след операцията. Няма как тези манипулации да се извършват на открито, особено за женските животни. Това би довело до висока смъртност и мъчение за животните в следствие на инфектиране.

С мобилната клиника Краси и нейният екип ще могат да кастрират всичките си останали кучета, както и скитащите в околността или пък тези в близките села, чиито собственици нямат възможност. Средно тази година имат около 150 кучета за кастриране – животни, които просто са изхвърлени от стопаните си безотговорно и оставени да умират от глад и болести или да се размножават безконтролно.

Помощниците

Въпреки непосилния труд и огромните суми за сметки, Краси не е съвсем сама. Основен помощник са… тя ги нарича приятелите от Холандия. Хора, обичащи животните, които всеки месец се грижат за част от храната. Уговорили са се да превеждат сумата направо на доставчика, за да не стоят много пари у Краси, понеже мястото, където живее е опасно. Това се отнася и за сумите за метални колове, баластра или друг материал – тъй като отделните хора няма как да преведат крупна сума на доставчика, тя събира парите в банкова сметка, от където после превежда нужното.

Има и местни хора, които и помагат с товаро-разтоварната дейност и с друго неща, но не стигат. В момента са налични около 1/5 от нужните помощници за да бъде завършен проекта качествено. Други помощници са хората, с които тя се запознава в социалните мрежи, главно фейсбук. Това са отделни хора, споделящи нейната кауза, които редовно или понякога изпращат дребни суми, кой колкото и когато може, споделят публикациите, за да може повече хора да научат за нея. Тук Краси съветва хората като споделят, да пишат и по няколко думи над публикацията, а не просто да разпращат гол линк. Просто защото ако има кратко обяснение за какво с тава въпрос, повече хора биха отворили линка и биха прочели.

Вредителите

Този въпрос реших да оставя за накрая. „Кой ти пречи и как“ – я попитах. И тя разказа това: „Има хора от години които ни пречат и нямам обяснение защо. Провалят нашите опити с негативни  и неверни публикации, фалшиви сигнали, че ние тук правим нещо нередно. И така много ни спъват, защото периодично плащаме глоби- защо кучетата са на пътя примерно… така губим пари и време. Заради този негативизъм много от дарителите бяха спрели да ни помагат, повлияни от фалшивите сигнали. Ако не ни пречеха, за 13 години центърът щеше да е изграден изцяло, мобилната клиника щеше да е факт и нямаше да има бездомни животни в региона. Друго не ни пречи. Добрите хора са много, но тези, които не ни харесват заливаха пространството с лъжи и много дарения не можаха да стигнат при нас. Така се наложи да направим огради с некачествен материали, които се разпадаха. Кучетата излизаха, започнаха жалби от ловци и гъбари… Още в началото искахме да направим стабилни огради от зелени оградни платна, които да са стабилни и да пазят кучетата да не излизат. Но те са скъпии. И тогава се появиха злонамерените хора, които започнаха да вкарват съмнение в останалите. Казваха, че сумата, която искам е прекалено голяма, че има нещо гнило…  Изкараха ме измамница, че крада и препродавам храната, че развъждам кучетата и не ги кастрирам… и част от хората отклониха даренията към други места. „

Страховете на Краси

Красимира няма личен живот. Никого не вини за това, тъй като е неин личен избор. Нито пък смята, че всички са длъжни да живеят по нейния начин, изцяло отдадени на някаква кауза. Ето затова тя иска докато е здрава и има сили да завърши всичко. Защото един ден няма да я има и би искала спокойно д затвори очи, знаейки, че онзи, който поеме каузата и, няма да се изплаши и няма да му е толкова трудно, няма да е нужно да загърбва изцяло живота си, а ще има здрава основа, която да поеме и само да поддържа и надгражда. „Ако утре си отида от този свят и оставя центъра в това състояние, едва ли някой ще се обрече като мен да го завърши. И много скоро всичко ще рухне, животните ще останат отново безпризорни и ще продължат да се въдят безконтролно и да страдат.“  – казва тя тъжно. Но после добавя, изпълнена с вяра и надежда: „Сигурна съм, че има много хора като нас, но още не се познаваме и те не знаят за нас. Трябва само да се намерим“.

А това става с препредаване на информацията.  Ето защо аз днес ви разказах за Краси. Някои от вас ще подминат, други ще хулят. Трети ще изпратят пари, ще станат редовни дарители, четвърти ще разкажат на свои приятели… и така колелото няма да спре да се върти, щафетата ще продължи. А това е от жизнено важно значение за Краси и нейните четириноги приятели.