„Доволно вече що сте спали. Станете! Дойде бъдний ден…”  – Петко Славейков 1886 г.

      1 ноември е честван като Ден на народните будители. Празникът е посветен на делото на книжовниците, просветителите, борците за национално освобождение и всички онези, които са съхранили през вековете духовните ценности на народа.

България вече е свободна. От интелигенцията до обикновения човек на село, всички осъзнават подвизите, които са извършили неотдавна писатели и революционери, за да събудят заспалия дух на българина и да го поведат към свободата. Масово по градове и села хората искат да отдадат почит към тези просветители и революционери и започват да кръщават на тях улици, училища и читалища. През 1922 г. тогавашният министър на народното просвещение Стоян Омарчевски внася предложение в Министерски съвет за определяне на 1 ноември за ден на народните будители. Министър Омарчевски казва: „…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот… Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоан Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини, водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали.“

     Този празник за първи път е честван още през 909 г. в Пловдив, а от 1921 до 1945 е национален празник.

Много са българите, които заслужават да бъдат наречени народни будители. Сред най-популярните са Свети Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.

Патрон на народните будители е Св. Иван Рислки. Християнската църква почита светеца на Отчовден – 19 октомври или 1 ноември по стар стил. Роден около 876 г. в Кюстендилско, умира на 18 август 946 г, той основава най-големият манастир у нас – Рилският. Живее по времето на едни от най-великите ни владетели, царете Борис I, Симеон Велики и Самуил и още тогава е известен със своите чудеса. Замонашва се рано, едва на 25-годишна възраст. От Влахина планина, където се образова, отива във Витоша и накрая се усамотява в Рила. Там основава манастира със своите последователи. Церял Иван недъгави и безплодни люде. Народът разказва как цар Петър I изминал целият път от 440 км от столицата Велики Преслав до Рила, за да се срещне с известния изцелител, занесъл му много злато и дарове, които лечителят отказал. Известно е, че и мощите му са чудотворни и днес стотици хора се стичат към светата обител, за да търсят изцеление от светеца.

Малко преди смъртта си се оттегля в близка до манастира пещера. Там пише своя завет  – на 25 март 941 г. Те важат и извън контекста на наставление към монасите:

„А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини“

„Не казвайте, що ще ядем, или що ще пием, или в що ще се облечем…Погледнете птиците небесни как не сеят, нито жънат, нито събират житници“

„…и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено… Общежителното пребиваване в много неща е по-полезно“

„Не търсете първенство и началства“

„Като живеете пък вкупом заради Господа и понасяте тежестите един другиму, не пренебрегвайте и онези, които живеят в уединение…“

„Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас“

Когато честваме народните будители, мислим почти изцяло за смели, начетени, неспокойни и непримирими в каузата си…мъже. Защoто мъжете действат в публичното пространство, а жените властват у дома – майки, домакини, пазителки на семейната памет. Много са жените, които не желаели да се приmирят с общоприетата роля, която им отреждало тогавашното общество. Те чувствали в себе си сила и смелост, призвание за велики дела, а не живот, ограничен в рамките на стените на двора и къщата. За съжаление жени-будителки остават в сянка, защото няма снимки, извори и документи за техните дела. Голяма част от тях са упражнявали една от малкото благоприлични за времето женска професия – тази на учителката. Ограмотявали младите момичета, които усещайки силата на знанието и словото, на свой ред ставали учителки и разпространявали знанието и културата, създавали библиотеки, развивали благотворителна дейност.

ЖЕНИТЕ БУДИТЕЛКИ

Според законите на Османската империя на девойките е забранено да колкото момчетата.  Но младата Анастасия Димитрова слага край на тази несправедливост за българските момичета през 1841 г. открива първото девическо взаимно училище в родния си град Плевен. Анастасия обучава, но и вдъхновява своите ученички. Кара ги да осъзнаят нуждата от образование и че то има огромна роля за целия народ, особено за жените в онези времена. Много от момичетата-ученички на Анастасия Димитрова на свой ред стават учителки и развиват широка просветна дейност. Цвета Кръстенякова, Парашкева Нейкова – открила първото девическо школо в Ловеч и още редица будни и смели жени слагат край на безпросветността след средата на 19 в. „И, преди всичко, завещавам ви да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие…  Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но ходете по царския път.“

Станислава Петкова Караиванова-Балканова

Дъщеря на известната Баба Неделя ( Неделя Петкова). Родена в Сопот, братовчедка на Левски по майчина линия, през 1872 г. Станислава Петкова е първата учителка в Битоля и участничка в движението „Българска роза”. Развива просветна и революционна дейност. В началото преподава у дома, има 102 ученички, но броят им непрекъснато расте, защото семействата им осъзнават колко е важно да запазят българското си самосъзнание. След като е принудена да затвори училището си под гръцко влияние, заедно с майка си заминава за Охрид и продължава да преподава там. След това във Воден, Солун, Крива паланка… Тя и майка и ушиват знамето за Разловското въстание, част от Априлското. След освобождението продължава да ограмотява младите девойки в девическото училище в Кюстендил. Работи и като телеграфистка в Цариброд. Умира през 1926 г. в София на 68 г.

Йорданка Филаретова – „Госпожата“

Родена е на 19 март 1843 г. в София. Тя израства в заможно семейство и е първата софиянка, която хората нарекли „госпожа”. Основава женското благотворително дружество „Майка“ и Женска гимназия – средно училище за грамотни вече девойки, които искат да продължат образованието си. Постъпва в новооткритото девическо училище на просветния деец Сава Филаретов в София и се жени за него на 17-годишна възраст. Будна и интелигентна, след смъртта на съпруга си тя продължава просветното му дело.

Йорданка Филаретова развива огромна просветителска дейност. През 1869 г. по нейна инициатива в София се основава женското дружество „Майка“, което подпомага бедни деца, отваря и поддържа училища, държи сказки, насърчава и подпомага желаещите да се учат. Докато е председател на дружеството през периода 1869 – 1877 г. тя развива и финансира и революционна дейност. Въпреки краха на Априлското възстание и смъртта на Апостола, духът и не се сломява и тя продължава своята дейност. По време на Сръбско-българската война през 1885 г.  става милосърдна сестра и е първата жена в България, наградена с почетния знак на Българския червен кръст – „Голям червен кръст“. За нещастие синът и умира, но тя, въпреки, че е сломена от скръб, с парите за образованието му открива първото първото средно стопанско девическо училище, в което учат момичета от цялата страна, а на бедните дори им се поемат всички разходи. През 1896 г. се оттегля в Кремиковския манастир и завещава имотите си на Църквата. С несломим дух, Филаретова събира пари и построява „доходно здание” на пл. „Св. Неделя“, което служи за приют на бедни и самотни възрастни хора. Там прекарава остатъка от живота си до 25 април 1915 г. Отива си от този свят на 72 години.

Рада Казалийска

Родена е на 8 юли 1821 г. в с. Райково, Смолянско. Баща и е търговец и когато научава, че са открити новобългарски училища в Карлово и Калофер, изпраща дъщеря си в Карлово. Целта му е детето  му да се изучи и да стане учителка в родното си село. Рада учи при Райно Попович и след четори-годишно обучение, довършва образованието си при бащата на Христо Ботев –  даскал Ботьо Петков. През 1842 г. Рада Казалийска открива в с. Райково първото класно училище в Родопа, в което се обучават и момчета, и момичета. През 1845 г. отваря и вечерно училище, „Училище за черковен ред и славянско пение“. Едва на 21 години Рада успява постепенно да измести гръцкия език и го замества с български в преподаването. Въпреки напредналата си възраст, Рада се включва в организацията на Илинденско-Преображенското въстание. Арестувана е за революционна дейност и въпреки достолепната си възраст от 80 години е изпратена в Одринския затвор. Когато я освобождават, става монахиня. Известна е и като първата българска поетеса, която твори на нов български език. Умира на 14 декември 1907 г., на 86 години.

     „Будителят не е интелектуалец по европейски образец. Това е българска духовна категория. За да си будител, интелектуалният авторитет не стига. Трябва да имаш добавена стойност от доблест, кураж и посветеност. Будителите са мисионерите на културата, морала и свободата. Едни будят с таланта си, други с пример. Едни пишат книги и играят на театралната сцена, а други пишат история и носят достойно своята роля на сцената на живота. “

— Румен Радев, Президент на Република България, 2018 г.

© 2023 Илиана Дечкова