Из „Имало едно време – нрави и светоглед на българите“
Считало се е ,че когато младежът коледува, а девойката лазарува, вече са готови за женитба и създаване на семейство.
Противно на очакванията, българските моми и ергени са имали свободата да се виждат, да се избират взаимно, да се оценяват. Хората по празниците, седенките, сборовете са все места, където младите са са избирали своя спътник в живота. Нерядко двама млади са се разбирали, докато са празнували нечия друга сватба. ежедневните трудови дейности също са спомагали за това – девойките отивали на чешмата за вода и тайно са се надявали някой момък да им „напие водата”, сиреч да ги избере. При работа на полето най-гласовитата и най-сръчната мома е била най-предпочитана за булка. И разбира се тлаките и седенките, където младите девойки са показвали своето трудолюбие и сръчност, певческите си способности и умението да водят приятни и духовити разговори. Младите момци използвали различни знаци, за да покажат коя мома харесват. Най-широко разпространено е било грабването на момината китка. Девойката може само да приеме неговата любов или да я избегне, като внимава да не засегне или обиди момъка.
Седянката – началото на новото семейство
Младите се женят “когато им излезе късметът”, т.е. момъкът се жени, когато поиска, а момата се омъжва, когато я поискат. Тяхната любов започва, когато се харесат физически и духовно. За да бъде избрана момата, тя трябва да притежава редица качества, възпети и описани в народните песни: равна снага, тънка половина, бяло лице, руси коси, черни очи, бяло гърло, умна, кротка и работна. Момъкът избира, но за да бъде приета неговата любов, той трябва да е работен, да е по-юнак от другите, да е снажен, красив и здрав. Освен това двамата трябва да си „лика-прилика като два стръка иглика”.
Младите са свободни да се оценяват и харесват, но трябва да поискат съгласие и благословия за брак от своите родители. Искането на момичето от момчето се нарича сватосване, сватуване, питане, просене, посакванинье и др., но още по-често искането на момата се отбелязва с названието на лицата, които са натоварени да изпълнят това задължение: сватовници, сватове, женихи, слугници, сводници и т.н.
Младите са имали относителна свобода в избора на брачен партньор, но са съществували и редица правила или ограничения. Тъй като всичко е опирало до поминъкът и работната ръка в семейството, имал е значение разликата във възрастта. Обикновено съпругът е по-възрастен с 2 до 5 години, но често се срещат случи, когато невестата е по-голяма. Изборът обаче не лежи само на икономическата изгода. Момата обикновено носи зестра, чеиз, в новото си семейство, а момковите родители заплащат „бащино право”, т.е. купуват момата от баща и. Но дори и тя да не донесе богат чеиз, много по-важни били други нейни достойнства: името и престижът на рода и, дали момата е работна, честна, хубава – все неща, които оказвали влияния на избора. Обикновено се гледало двата рода да са равно по имотност, а младите да са си лика-прилика.
Друго ограничение в избора на брачен партньор се явявала и групата на принадлежност, т.е. младите да са от едно село или една група села. Не може да се сключи брак при кръвно родство, до 4-5 пояс, родство по кумство, а някъде и родство по побратимство. Понякога, при несъгласие на роднините или други пречки, младите пак са имали възможност „да се вземат”, чрез приставане или влачене. Най-често двамата влюбени са се наговаряли и момъкът открадвал избраницата си. Това обаче често налагало младите да напуснат селото. Тъй като са нямали и собственост, се е налагало известно време да бъдат работници на някой друг.
Сватбите се вдигат обикновено есента и зимата, когато не е пости и няма усилена работа на полета. Искането също се прави през сезона на сватбите и се отива в дома на момата. В началото посещението е тайна, защото не се знае какъв ще е отговорът.
Ако момата е от друго село или роднините на момъка не познават нея и рода и, се изпращат съгледвачи, които тайно да разучат дали е подходяща за тяхното момче. Поставени хора са отивали на седянката, за да наблюдават момата га пее, как се държи, дали умее да плете и т.н. Ако харесат момата, следва сватуването – първият истински пред сватбен обичай. Нарича се още просене, сватосване. За сватовници се избират почтени и уважавани хора. Те не трябва да са вдовци, на второ венчило, да са нечетно число. Сватовниците излизат весели от дома на момъка и влизат пак весели в дома на момата. Те веднага показват, че не са обикновени гости, а момините роднини ги посрещат любезно. Обикновено гостите дават знак за какво са дошли, като разравят огнището и казват заклинание: „Както огъня гори, тъй да гори момата за момъка” или „Хайда, да хвана машата, та да ми се хване думата”. Следва любезен разговор, който обаче е кратък, защото гостите пристъпват по същество. Особеното в този обичай е, че сватовниците никога не изричат направо с думи за какво са дошли, въпреки, че се знае. Те не казват директно „Дошли сме да искаме вашата мома”, а говорят метафорично. Репликите са най-различни, но винаги носят един и същи смисъл: „ Загубихме юница и сме дошли да си я търсим” или „ Чухме, че у вас е пораснала соколица, дойдохме да я хванем за нашия сокол”… Задължително е и домакините да им отговорят с метафора, дори и отговорът да е отрицателен. Без значение каква е истинската причина за отказа, в отговора най-често се изтъква, че момата още „не е за давание” , защото е малка или не е готов чеиза. Но дори и да са съгласни, родителите на момата отначало отговарят уклончиво, за да имат време да помислят, да я попитат и т.н., но отправят покана за второ гостуване. Това е съвсем ясен знак, че те са съгласни, но за престиж могат да върнат сватовете няколко пъти, преди да се съгласят явно.
По време на последното посещение на сватовниците, родителите задължително питат дъщеря си дали е съгласна да се омъжи за момъка. младата девойка трябва да отговори ясно и в същото време да наблегне, че по –скоро изпълнява волята на родителите си. По този начин тя демонстрира покорство и послушание.
След съгласието, на следващия ден се прави малък годеж, сговор, нишан, запив, където обаче момчето не присъства. Баща му носи украсена с цветя бъклица с ракия или вино, а майката приготвя нишана. Семействата си разменят нишани, девойката, ако приеме предложението, целува ръка и накрая се вдига наздравица.
Позабравени традиции при бременност и раждане
Следва големият годеж, който е подобен на малкия, но е по-тържествен и празничен. Празничен или неделен ден избират хората за годявка. Основните елементи, които присъстват тук са зелена китка, вързана с червен конец, различни монети и метални украшения. Целта на годежа не е само събиране, а уговаряне подробностите за сватбата: кога ще бъде и къде, колко хора ще присъстват, какви подаръци ще се разменят, колко трябва да заплати бащата на момчето за „бащино право” на родителите на момата. когато страните се договорят, започват свирните и наздравиците. Гостите на годежа се даряват с кърпи, чорапи и други дребни дарове и се слагат на дясното рамо. Между годежът и сватбата минава седмица, месец, а понякога от една до три години.
© 2023 Илиана Дечкова