Из „Имало едно време – нрави и светоглед на българите“ (виж в Магазин) 

Нестинарството – българският феномен

Корените на този типичен български обичай могат да се търсят назад, във времената на езичеството. Историята на нестинарството може да се проследи чак до траките. Древните ни предци са почитали Слънцето като бог и вярвали в безсмъртието. Смята се, че нестинарството произхожда от Дионисиевите ритуали. Възклицанията „иакхе”, които са излизали от устата на участниците в Дионисиевите мистерии, днес звучат като „их” и „ех” при нестинарите. Етнолозите смятат, че думата „нестинар” има гръцки произход и идва от „анастеназо“ (възклицавам, дишам). Нестинарите в Българи обаче казват, че са наследили обичая от своите баби и дядовци като чисто християнско задължение – ако го спазват, са здрави и жънат богата реколта, ако не – настъпва период на болести и бедност за тяхната общност. Предполага се също, че нестинарството е пренесено от Азия, минало през Русия, откъдето са го донесли българите.

Символиката в народното ни творчество – Хлябът

Легендата разказва („Психология и медицина“, 2011)  , че когато българите от едно село се отправили към Русия и се заселили край р. Волга те, по стар обичай, не взели със себе си иконите, кърпите свещения тъпан, затова са ги закопавали в земята. Една от нестинарките – Макро Марула се затъжила за родното си място. Един ден когато седяла на брега на голямата река й се явил един старец и й рекъл “Защо плачеш?” Тя му отговорила: “За заровеното имане”. Той й рекъл: “Снеми кърпата от главата си, простри я върху реката, седни на нея и ще идеш през морето в твоите места”. Речено, сторено. Спуснала се по реката, оттам в морето и после по Костинската река ( днес р. Велека). Стигнала до село Припор, изровила закопаните икони и възродила обичая. След нея и други се върнали от Русия. Една част от тях се заселили в с. Вулгари, други в Кости и Мъжера. Тази Макро Марула се считала за родоначалницата на сегашното нестинарство.

Друга легенда разказва („Психология и медицина“, 2011)  за  75 годишната баба Нуна. Когато била на 7 години баща й, селски чорбаджия, бил хванат от разбойници. Било 10 дена преди Св. Илия. За да се спаси обещал да даде курбан един коч, но не го направил. Цялото им семейство измряло, само тя останала жива. Веднъж когато белела платно, видяла хубав мъж да идва при нея, тя се уплашила и избягала у дома си. Но щом влязла в стаята си отново го видяла. Тя припаднала. Когато се свестила младежът проговорил и поръчал да предсказва. След случилото се тя заболяла. По време на едногодишното си боледуване тя често виждала 12 мъже, с които се ръкувала, разговаряла като със живи хора. Гледала я леля й, голяма нестинарка. Веднъж тя я завела на нестинарския конак. Поръчала й какво да прави за да оздравее. Тя сторила същото и оздравяла. Никой не знаел какво й е казала, било тайна. На първия празник малкото момиченце играло за първи път в огъня. Когато се оженила прекъснала нестинарството.

На 52 годишна възраст овдовяла и отново подновила нестинарството. Имало е случаи когато е стояла в огъня до 4 часа и нищо не й ставало. Когато играела нищо не чувала, нищо не виждала, нищо не усещала. Понякога виждала Св. Констан-тин да върви пред нея като малко момче с бакърче в ръка и да полива огъня, в който играела. И където той поливал, там стъпвала и затова не изгаряла. За останалите се виждало огън, а за нея – пепел. Когато играела в огъня говорила каквото й кажел светецът, но след това нищо не помнела от казаното. Когато играела, като че й вземали сърцето, като че хвъркала, ръцете й тогава правели движения не по волята, ето защо това не е за подигравка. За местното си население била нещо като светица – гледала на боб, давала мъдри съвети при семейни проблеми, лекувала с народ на медицина.

По сведения на Георги Радев, учител в с. Вулгари от 1925 до 1931 г. и е свидетел на техните игри, твърди че обичаят бил чисто български. Нестинарките пиели ракия но никога не се напивали. Прихващането е било наследствено, защото на всички нестинарки в рода им имало все някой нестинар. Изглеждало, че нестинарите представляват особена верска група, отделена от другите селяни. Всичките се събирали отвреме навреме в къщата на Нуна, за да се научат на някои неща и за да планират отпразнуването на някои нестинарски празник. Водели благочестив живот. Те имали нестинарски празник, които ревностно пазели. Когато нестинарките се нареждали около огъня преди танцът им в огъня, гайдарят и тьпанарят заставали на източната страна, а те на западната. И той им даде идентично описание за игрите на нестинарките в огъня. („Психология и медицина“ под редакцията на доц. д-р Надежда Маджирова, авторски колектив. Медицинско издателство Райков, Пловдив, 2011г.)

Нестинарката Кераца казвала, че по време на припадъка не знаела какво става с нея. Нещо я карало да играе в огъня, а него съвсем не го усещала. По време на играта не знаела къде е, но чувала всичко каквото говорили около нея. Самата Кераца казвала за себе си, че била много нервна. Когато играела в огъня Св. Константин вървял пред нея и ръсел огъня. Играела за да изкупи собствените и чуждите прегрешения. При срещата си с различни нестинарки, всичките заявили, че “можели да играят безнаказано в огъня, но само тогава когато бъдат прихванати”. („Психология и медицина“ под редакцията на доц. д-р Надежда Маджирова, авторски колектив. Медицинско издателство Райков, Пловдив, 2011г.)

Нестинарството е съвкупност от обреди и традиции, изградени през вековете и изпълнявани от общност, организирана йерархично. Най-интересната част от ритуала е ходенето по горещи въглени, но с това далеч не се изчерпва същността му. Този древен обичай е запазен и до днес. Обичаят е бил разпространен доста до 1912 г., след което се запазил в 1-2 села. Според П.Р.Славейков че тези игринестинарските игри ставали в българските села Блаца, Маджура, Перигопуло, Режово и Мързево и българопогьрчените села Бродилово, Агио-Стефани и Кости. Днес можем да го наблюдаваме в легендарното село Българи, което се намира в Странджа, на 18 км от гр. Царево. Към днешна дата това е единственото нестинарско селище у нас, макар в него да са останали едва 134 постоянни жители.

Ритуалът нестинартсво се изпълнява на празника на Св.Св. Константин и Елена – на 3 и 4 юни. В празника участват всички от селото, но танца върху огън се изпълнява само от „просветени”, избраниците на светеца, патрон на празника. Някои казват, че по време на танца, нестинарите виждат образа му и чуват гласа му. В далечното миало предимно жени са изпълнявали този обред. Смятало се е, че влизането с на босо в огъня изкупвало греховете на цялото село. Днес, макар и рядко, можем да срещнем и мъже-нестинари. Това определено не е наследствена дарба, а харизма. Огънят сам избира своите майстори на танца.

Как протича обредът?

Нестинарите си имат свое затворено общество. Една от всички нестинарки, обикновено най-възрастната жена, която притежава най-добри умения за игра в огъня и има дарбата за предсказване на бъдещето, се обявява за Главна. С нейното мнение са се съобразявали както нестинарите, така и цялото село. Волята и решението на Главната нестинарка се изпълнява безпрекословно . Преди да бъдат взети за игра в огъня, иконите се обличат в ризи. Ушиването на тези ризи е било право и задължение на Главната. Но най-важната и роля била да определи най-честния и отдаден на Бога мъж в селото – така нареченият Епитроп. Последната Главна нестинарка на с. Българи е Злата Даскалова и според жителите  на селото, нейните предсказания за бъдещето на България от 1940 г. винаги са се сбъднали.

Празникът започва с отслужване на божествена литургия. Всички се събират на площада, а млад момък, задължително ерген, изнася иконата на Св. Св. Константин и Елена. Шествието тръгва към параклиса на светците под съпровода на тъпани и гайди. В този ден, водата, която извира под параклиса е лековита и чудотворна. С нея се измиват иконите, а хората пият за здраве и си мият лицата.

Още по обед се запалва обредния огън, 40-50 кола дърва. След това сядали около трапезите и гайдите започвали да свирят. Когато дърветата се превърнали в хубава жар, селяните ставали и започвали да палят свещи и започвали да се молят като държали домашната си икона на Св. Константин и Елена. След падане на здрач шествието тръгва. Води го Епитропа на селото, избран от Главната. Млади момчета носят свещените икони. Множеството обикаля църквата, а нестинарите влизат в огъня под звуците на неравноделен специфичен ритъм на тъпана и гайдата. Жаравата е гореща над 400° С, а танцьорите подвикват “Въх – въх – въх “ и “Ойси-ойси -ойси”. Някои посипват жарава върху себе си. Цялата игра върху оггъня трае около 20 минути. После нестинарите повеждат хорото, на което всички се редят за здраве и успех. Според поверието им, колкото повече нестинари имало на огъня, толкова по-голям берекет пяло да има през годината. Истинските нестинари много малко употребявали алкохол. След като кръстосвал на няколко пъти огъня, нестинарят бързо прибягвал до близката горичка. Славейков описва невестата на хората, у които е отседнал, за да наблюдава този феномен. „Както е държала детенцето си, „прибледняла, изстинала и студена пот я беше побило. После това тя зе да почервенява и завчас хвърли детето си пред свекърва си и викала ту-ту-ту-ту ето го ту-ту-ту, рипна, завтече ся и скочи в огъня да играе с другите и оттам отиде в село.

Любопитно и доказано многократно е, че предмети попаднали в нестинарския огън не изгарят (примерно кърпичка). Факт е и че на нестинарите кожата на краката след танц в огъня е мека и нежна, без следи от изгаряния (доказано при медицински преглед). Твърди се и че нестинар, паднал в огъня, просто става и продължава, без да се изгори. Самите нестинари не могат да обяснят дарбата си, смятат, че им е дадена свише.

Танцуването върху жар, наречено нестинарство, представлява мост между миналото и бъдещето и показва едно малко парче от културното ни наследство. Въпреки, че съществува в Европа от векове, днес то е нещо непознато и мистично, уникално – загадка, поставяща много въпроси без отговор. Нестинарството е един от най-древните езически обичаи на Балканите.

© 2023 Илиана Дечкова