Из „Имало едно време – нрави и светоглед на българите“

Традиционното народно облекло е най-пълноценният източник за разкриване на етническото единство и многообразие на традиционната българска култура. То е преди всичко дело на домашното производство – на женския усет и творчество. Мястото на мъжете в този процес е незначително: в отделни случаи те участват в обработването на кожи или при съшиването им в части от облекло. Традиционните текстилни материали за изработка на тъкани за облекло са ленът, конопът, вълната, коприната и памукът, който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на 19 в. Кожата заема сравнително ограничено място – за калпака, ногавиците, цървулите. Тя традиционно присъства главно в състава на мъжкия костюм, разпространен във високите планински области. Структурата на българските народни носии е сложна. Променя се в зависимост от конкретните условия на труд и начина на живот в патриархалното българско село.

Фолклорен сборник „Имало едно време – нрави и светоглед на българите“

Вълната е от животински произход – символ на дивото и долното. Но тя бива облагородена от човешкия труд след предене, плетене, боядисване и вече е знак за овладян хаос. В този материал има и друга символика. Космическият ред е горе – среда – долу. Елементите на този ред са лен (светът на горното, на святото – вълна (светът на средното, на земното) – кожа (хаосът и долният свят).

Интересен е начина на обличане на древните българи:

– ленена риза /свързвана с най-светите моменти от живота на човека – кръщение, сватба, смърт/;

– вълнени горни дрехи /видимият облик/;

– кожени елеци и кожуси /обточени с кожа краища на дрехите с предпазна функция/.

Това може да се свърже и с троичния състав на човека – дух, душа и тяло. Може би подобно послание има и в тройните ковчези, в които са погребвани египетските мумии – като прехода от свято към по-примитивно е именно от вътре на вън /злато – дърво – камък/.

Ризата – първата сред дрехите. Ризата с шевица е първата и може би най-важна дреха от облеклото на българина. Тя непосредствено докосва кожата и е първият пласт, който предпазва човешкото тяло от външни вредни влияния, зли сили и т.н. Ризата е свещена. От кръщението до погребението тя присъства неизменно в облеклото на човека. Изработва се лично, от жената в семейството и е обреден дар – знак за родство. За нейната свещеност говорят и материалите, от които се изработва – лен и коноп. Смятало се е, че тези материи имат предпазваща сила, а невъзможността нишките в ръкава да бъдат преброени се приема за сигурна защита срещу уроки. В своята риза българката изобразява представите си за света, като използва богата везбова орнаментика.

Конструкцията на тази дреха няма разклонявания, а наподобява кръст, следвайки кръстообразността на човека с разперени ръце. Преобладават три цвята: бяло, червено и черно. Бялото и червеното представят мъжкото и женското начало, а тяхното преплитане – българската мартеница, символизират живия живот. Те са в опозиция на черното – символ на загубата на тялото. Първата си риза детето получава при своето кръщение. Докато формата е еднаква за всички, то украсата е богата и разнообразна и е носител на определена информация. След кръщението, с нова риза се отбелязва всяко по-важно събитие от живота на човека – първото зъбче, прохождането, периода на полова зрялост, венчавка. Момичето само изработва украсата на своята риза и въобще на дрехите си. При извезването се спазва строго определен образец на селището или района и не се допускат отклонения. Този образец се съхранява на парче плат от най-знаещата жена в селото. Уменията и способностите на девойката във везане са основните и „оръжия” за конкуренция на брачния пазар. Бракът е върхово събитие в живота на българина. Затова и брачната риза е с много пищна орнаментика и с по-качествена тъкан.

виж още: Значение на видовете части на облеклото – част 2

Тази риза внимателно се съхранява до старостта като облекло за рая. Вярвало се е, че в рая, по ризата ще се познаят мъжът и жената и ще се съберат. За жената ризата е нещото, което оформя нейната идентичност и единствената и лична собственост. В българската традиция жената е нямала право на наследство, самата тя и децата и принадлежат на семейството н мъжа. За мъжа ризите са дар, създаден от жените, които принадлежат на мъжкия род – майка, съпруга, снахи. Шевиците в мъжката са белег за разграничаване на статуса на мъжа в обществото. Богатата орнаментика е символ на преминаване в период на полова зрялост и готовността на момчето да стане мъж. Младите мъж и жена имат право да носят ризи с богата украса. Възрастните мъже и жени са лишен от червения цвят и присъствието на шевици. Отсъствието на тези елементи показва, че те вече не участват в процеса на възпроизводство на рода.

    Горните дрехи – полово разделено облекло. Докато ризата е с кройка, еднаква и за двата пола, горният плат дрехи са съвсем различни. Докато ризата е бяла, останалата част от облеклото на българите е контрастно по цвят. Жената приготвя основната част от дрехите, които ще облича през живота си, докато е неомъжена.

Видът на горната дреха дава точна информация за положението на жената – неомъжена, но готова за брак, млада булка, невеста ( утвърдена, родила едно-две деца), старица. При замятането на полите чрез захващане на краищата назад в колана се отбелязва най-активния период на жената. Използва се при престилчени, сукманени и саяни носии. Полите се украсяват отдолу.

Полово зрелите жени носят предимно червени сукмани с богата украса, а възрастните – предимно черни или тъмни с бедна орнаментика или липса, на такава. Правото да се обуе панталон настъпва с определена възраст – 7-8 години, като в някои райони това е съпроводено с обичай. Тази е възрастта, в  която момчето се включва в трудовата дейност на семейството, която пък е разделена за половете. От този момент детето излиза от кръга на майката, бабата и започва да придобива типични мъжки умения и знания, свързани с дейността, с която ще изхранва себе си и бъдещото си семейство. Докато не усвои всички умения и знания, никой не се смята готов за брак и няма право да ползва знаците в облеклото на възрастните. Порасналият младеж, който е готов за брак носи облекло, богато украсено с гайтани и нашивки. Добавят се израстъци в края на крачола, „като не петел”. Сравнението не е случайно. Петелът е символ на мъжката потентност и символизира полово зрелия мъж. Докато облеклото на децата се изработва от стари и употребявани дрехи, облеклото на порасналото момче е ново, богато украсено. Елекът е без ръкав и разтворен върху ризата, която пък е с красиво оформена пазва. Противоположно на дрехите на стареца, които са притворени и по врата.

виж още: Народните ни инструменти

    Престилката. Женската престилка е дрехата за преход. Те са неизменен елемент от облеклото на лазарките – младите девойки, готови да встъпят в брак, както и във венчалното облекло. Когато за първи път постави престилка, девойката показва, че е достигнала полов разцвет и може да приема предложения. Престилките на младите момичета са ярки, с много бройни звънтящи монети.

Различаване на омъжените жени от девойките става и чрез вида и цвета на връзките на престилката. Девойките връзват на ключ връзките си в ляво, а омъжените жени – в дясно. При стариците престилките са по-широки, често от два плата, както при бременните. Тук съвпадението идва от вярването, че както родилката, така и старицата е на границата между два свята. Те са рамкирани по ръба със съединителен шев и прикачени връзки. Имат специфична украса: цветове, орнаменти или допълнително пришити монети, пайети, мъниста, ширити и т.н. Знаците по престилките в отделните селища са строго определени и са белег за разпознаване произхода на жената. По значение престилката не отстъпва по важност на ризата. Символите, заложени при везане на ризата са заложени още по-ярко и в престилката. Подчертано е присъствието на ромба, символизиращ световното дърво. Това е фигурата, която предизвиква сексуалността и плодовитостта.

Вярвало се е, че престилката подпомага жената в преходни моменти от живота и – сватба, раждане, смърт. Особено по време на раждането. Популярни практики за облекчаване болките при раждане или стимулирането му, за прогонване на злите сили и предаване на допълнителна сила са докосването, удряне през кръста или прекъсване с престилка – тази на бабата-акушерка или на свекървата. Друга практика е смъкването на престилката от родилката по време на раждане, както и смъкване на престилките на всички присъстващи жени, включително и тези, които не са в пряк контакт с родилката и случайно са научили за започналия процес на раждане. И понеже новороденото  идва от друг свят, светът на прадедите, то се поема задължително в престилка. Така символично се осъществява въвеждането му в семейството, в рода, в общността. Тя е важен елемент и при обратния процес, когато настъпи времето да си заминем от този свят. Последното премитане на гроба се прави с престилка на най-близката на покойника жена в семейството: майка, съпруга, сестра. Присъстващите жени отново свалят престилките си.

Следва продължение…

© 2023 Илиана Дечкова